Стивън Бруст - Орка

— Знаеш ли, Савн, много е странно, когато се обръщаш към човек, който не отговаря. Чувстваш се неудобно, но от друга страна, донякъде това те освобождава. Можеш да казваш какво ли не и да се преструваш, че е все едно, че всъщност никой не ги чува, но в същото време си ги изрекъл, а човек всъщност никога не знае какво точно мисли, освен ако не намери начин да изкара мислите си навън, като ги изрече, или по някакъв друг начин. Така че, приятелю Савн, макар на пръв поглед да говоря заради теб, за да ти помогна да превъзмогнеш онова, което те държи встрани от нас и от света, който е извън главата ти, всъщност би трябвало да ти благодаря. И ти благодаря.

Въздъхнах.

— Но стига със самоизвиненията. Двамата с Влад си имаме проблем и не знам как да го решим.

Бяхме обикаляли в голям кръг, защото не исках да се отдалечим много от къщата. Сега я зърнах за миг, синя и грозна между дърветата. Савн не погледна към нея, просто крачеше, едното стъпало пред другото, и внимаваше да не се спъне. Мисля, че се справяше чудесно. Ако животът представляваше само това — да крачиш, без да се спъваш — тутакси щях да го обявя за напълно изцерен.

Отново поведох надалече от къщата, но не толкова далече този път. Чудех се какво прави Влад. Бъди подскачаше насам-натам, изпълнен с енергия, колкото и да беше стар. Добро куче, сигурно добър спътник за жена като Хвдф’рджаанцъ, точно както Лойош беше добър спътник за един убиец. Или бивш убиец, или каквото там беше сега.

Плячка. Това беше сега. Подгонена плячка. Цел за организацията, за която беше работил и от която беше част, но според мен всъщност никога не беше принадлежал на нея. Вината не бе негова, все пак той не беше човешко същество и не притежаваше онова, което е в гените на всяко човешко същество и което го прави джерег.

Но независимо дали принадлежеше към джерег, или не, сега го преследваха и той сигурно вършеше нещо невероятно, което само щеше да ги улесни. Какво?

— Какво е намислил според теб, Савн? Съмнявам се, че отново ще потърси Вонит, след като едва му се размина последния път. Индра? Рийга? Просто не знам. И все едно, нищо не мога да направя, освен да чакам и да видя дали ще се появи. Не обичам да нося отговорност за хора, Савн. Присъстващите са изключение. Не обичам да ми се налага да разчитам на тях. Мисля, че тъкмо в това е разликата между мен и Влад: той винаги е харесвал хората и се е привързвал към тях, докато аз предпочитам да съм сама. И какво се получава? Той трябваше да се отдели и да преживее краткия си живот откъснат от всички, които обича. Ха. Няма смисъл да се оплаква човек от съдбата; тя никога не те слуша. Когато не ти остава нищо, освен да се безпокоиш, моментът е добър за безпокойство. Не си спомням кой го е казал. Може би аз.

Тръгнахме обратно към къщата и Бъди затича към вратата. Хвдф’рджаанцъ миеше някакви грудки, с които сигурно щеше да ни нахрани. Савн седна до камината, с лице към вратата, вместо да забие поглед в огнището. Бъди почеса нос в крака на Хвдф’рджаанцъ, погалиха го, той размаха опашка и клекна до Савн. Казах на момчето:

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

Кимнах, като се престорих, че реакцията на един въпрос е най-естественото нещо на света, но усетих, че сърцето ми се е разтуптяло. Нямаше спор, бяхме постигнали напредък. От друга страна, го заслужавахме, защото бяхме платили за него. Или по-точно, други бяха платили за него.

Фирис беше мъртъв.

Стони беше мъртъв.

Лофтис беше мъртъв.

Погледнах момчето. Беше затворило очи и си почиваше. Влад поне не беше мъртъв. Но все пак твърде много смърт имаше наоколо. Смъртта следва Влад като познайник и понякога съм се чудила дали той го забелязва и дали изобщо го интересува. Знаех какво е усещането и какво може да ти причини то, но не биваше да се случва на Кийра Крадлата, която никога никого не беше убивала и на която никак не й беше забавно, щом нещата тръгнат в такава посока, и която много мразеше да е безпомощна и да не може да направи нищо. Но това бе твърде много за Кийра Крадлата. Твърде много. И твърде, твърде много за Влад.

От друга страна, беше ясно, че се е досетил за нещо. Какво? И защо не ми го беше казал? Мразя, когато прави така. Ако успееше да се върне цял обаче, щях да мога да му кажа, че има напредък — че момчето е реагирало на един въпрос, който няма нищо общо с ножове, и че за него може би има надежда. Влад щеше да реши, че неприятностите, които си е създал, са си заслужавали. Колко странно — аз също мислех така.

Бъди вдигна глава, отиде до вратата и поклати два пъти небрежно опашка. Чух познатите стъпки и нещо в мен се отпусна. Миг след това изглеждах съвсем нормално. Влад влезе. Изглеждаше самодоволен.