Стивън Бруст - Орка

— Хайде, разкарай се — предложих. Той се обърна и побягна към пътя без повече приказки.

Спор няма, че в този момент орките можеха да ме насекат, но се надявах, че вече ще са леко смутени и че дори няма да са сигурни, че битката е тяхна. Освен това наистина очаквах всеки момент да видя материализирането на порядъчен брой джереги, тъй че нямах време за глезотии. Погледнах ги. Те свиха рамене и отпуснаха оръжията.

— До скоро — казах им и си тръгнах. Усещах тежестта на вкопчилия се в наметалото ми Лойош и усилващата се влага по хълбока ми.

До главния път беше много, много далече, Кийра, но не ми се случи нищо особено, докато го стигна. Тръгнах обратно към Северен пристан и се шмугнах сред дърветата веднага щом се появиха достатъчно дървета, сред които да се шмугна.

„Мисля, че май се оправихме, Лойош“.

След което повторих:

„Лойош?“

Спрях и ако в този момент се бяха появили всички наемни убийци в Империята, едва ли щях да забележа. Лойош се беше впил в хастара на наметалото ми и първото, което забелязах, беше, че гърдите му все още се издуват и свиват, и че от двете му рани все още тече кръв. Смъкнах наметалото и го проснах на земята, после леко разперих крилете му, за да мога да огледам раните. Като че ли не бяха много дълбоки, но тази до крилото му беше гадна. Дълго оглеждах за парченца стъкло, но не намерих, което беше добре.

Не знаех какво да направя, затова нарязах джерегското наметало на ивици и го превързах, колкото можах, като стегнах лявото му крило към тялото. После огледах другата рана и се намръщих. Навремето се шегувах, особено с Крейгар и Мелестав, как трябва да са готови да ми сложат турникет около гърлото, ако някой го среже, но този път самият аз се бях изправил пред нелепия проблем със слагането на превръзка около змийския врат на Лойош, и никак не беше смешно, казвам ти. Накрая просто използвах повечко плат и оставих превръзката доста хлабава, за да не прекъсна дишането му, притиснах длан в нея и я задържах така.

„Лойош?“

Никакъв отговор.

Вдигнах го и тръгнах между дърветата. Стараех се колкото мога да не изгубвам посоката, но никога не съм се оправял добре в гората.

Чувал съм, че някои животни заспиват дълбоко, за да се изцерят. Не знаех дали и джерегите го правят. Не е ли смешно? С Лойош бяхме заедно още откакто се беше излюпил и знаех за него почти всичко. Не се съмнявах, че Савн — старият Савн, преди да се отнесе — щеше да се побърка — щеше да ми каже много по въпроса. Рязко хлапе беше Савн. Надявах се да се оправи. Надявах се и Лойош да се оправи. Коути, милата Коути, жената, за която се бях венчал, сигурно нямаше да се оправи — в смисъл да оправим нещата помежду си. Колко от всичко това беше по моя вина?

Такива неща си мислех, Кийра, докато крачех към Северен пристан. Вървях толкова бързо, колкото можех с вързопчето с познайника ми пред мен и гъстите дървета наоколо. Добре, че беше все още ден, иначе щях да се убия. Лошо, че все още беше ден, защото джерегите щяха по-лесно да ме намерят. Къде бяха те сега? Бяха ли изпратили хора и дали претърсваха гората, или още не бяха научили, че съм се измъкнал? До този момент трябваше да са разбрали, че Стони е мъртъв, и най-малкото щяха да са пратили някой, който да проучи.

Нещо изплющя над мен и погледнах нагоре. Беше Роуца. Кацна на рамото ми и ме изгледа. Ясно. Разбирам от намеци.

Спрях, проснах наметалото и смъкнах превръзките от раните на Лойош. Роуца ме изчака търпеливо, изгледа ме строго и неодобрително и методично заоблизва раните. Не знам дали има нещо особено в дежергската слюнка, или използваше отровата си и в нея имаше нещо особено, но когато свърши с близането, раните бяха престанали да кървят. Посегнах да вдигна Лойош, но Роуца ми изсъска и спрях. Тя го надигна в ноктите си, плесна веднъж с крила и се понесе във въздуха, въпреки че като че ли й беше малко тежко.

— Добре. Както искаш.

Тя бавно закръжи над главата ми.

— Надявам се, че можеш да ме върнеш у дома — казах на глас. — И че искаш да го направиш, впрочем.

Не знам дали ме разбра, или го беше решила сама, но полетя и много се стараеше да не се губи от погледа ми, което не може да е било случайно. От време на време грижливо поставяше Лойош на някой клон, отдъхваше за малко и после литваше, сякаш за да огледа наоколо. Ако беше така, то Лойош явно я беше учил добре, защото не се натъкнахме на никого. Веднъж, след като беше оставила Лойош, дойде друг джерег и кацна до него. Роуца се върна, разпери криле, изсъска много настървено и другият джерег отлетя. Изръкоплясках й наум.