Стивън Бруст - Орка

Тъй че това бе най-добрият план. Стигнах до това заключение с около десет секунди закъснение обаче, когато трима от тях нахълтаха в стаята. Този в средата го познах по описанието ти — трябваше да е Стони.

— Влад Талтош. За мен е удоволствие да се запознаем.

— И за мен, мъртвецо.

Той се усмихна.

Двамата му „приятели“ се плъзнаха от двете ми страни.

— Не тук! — каза Вонит.

— Много мърлява работа, мъртвецо — подхвърлих.

— Знам — каза Стони. — Неелегантно. Но най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства.

Беше въоръжен добре — с къс тежък меч, — но нямаше вид на човек, който да е чак толкова добър с него, за разлика от другите двама, които явно си знаеха работата.

„Шефе?“

„Тук ми се отваря малко работа за около минутка, Лойош. Ако още някой реши да се включи във веселбата, кажи ми, а и ако се появи някакъв изход, също ми кажи“.

„Ясно, шефе“. Каза го с тон, намекващ, че си има свой план, а моят да върви в Пропадите, тъй че не се изненадах, когато стъклото изтрещя, за разлика от всички останали.

Направих две стъпки, всяка от които продължи около десет години, без да забравям и за миг, че съм с гръб към върховете на два меча, но на Стони му отне около двайсет години да престане да зяпа Лойош, тъй че го оправих много чисто, точно в сърцето. После се обърнах, извадих нож и го метнах към този, с когото Лойош не се занимаваше. За моя изненада наистина го удари с острието напред, заби се отляво под гърдите, което със сигурност му даде сериозен повод за размисъл, а на мен — време да се отдръпна от Стони, който все още беше на крака, поради което — опасен. Много грижливо приготвих другия нож.

„Нагоре!“

Лойош излетя право към тавана, хвърлих, и знаеш ли, този, с който имах време да се прицеля, го удари леко странично в корема и не му причини нещо кой знае какво, но лошо няма, защото Лойош го беше надраскал хубаво по лицето, а и го беше нахапал добре, тъй че вероятно щеше дълго да се занимава със себе си.

Обърнах се към Стони, който точно в този момент реши да рухне на пода.

„Добра работа, Лойош“.

„Да се махаме, шефе“.

Сайд-капитан Вонит ни зяпаше с отворена уста.

— Съжалявам за прозореца — казах.

И се запътихме към парадния вход, като минахме покрай Хъб, който като че ли искаше да ми каже нещо вежливо, но просто не можа. Лейди Тилдра щеше да може.

„Защо не телепортираме?“

„Защото ако Стони е имал капка ум в главата, е оставил някой, който знае какво става, и ще следят за мен с всичко, което имат подръка, просто за всеки случай. Ако си сваля камъка Феникс, ще оцелея само колкото да съжаля за това“.

„О“.

„Ти добре ли си, Лойош?“

„Напълно, шефе. Порязах се малко в стъклото, не не е много зле“.

„Тогава защо ми говориш така?“

„Ами, тече ми малко кръв“.

„Я ела тук“.

Огледах го и видях много гадния разрез, точно където лявото му крило се свързва с тялото, и друг отляво на шията му. И двата кървяха силно. Той се облиза и каза: „Не е толкова лошо, колкото изглежда“.

Сви си крилцата и го прибрах под наметалото си — надявах се, че ще издържи — след което излязох навън, с оръжието напред.

Пред мен имаше двама джереги, до тях стояха двама от личната охрана на Вонит, и всички изглеждаха готови да се бият. Стояха почти неподвижно — изчакваха аз да се задвижа. В доброто старо време щях да разполагам с шепа гадни неща за мятане и да им отворя доста работа, но сега имах само няколко ножа, половината от които вече бях загубил. Не ми изглеждаше никак добре, особено с Лойош, увиснал безпомощно под наметалото ми; морално бях убеден, че ако се стигне до истинско меле, някой от тях случайно ще посече познайника ми, а това никак нямаше да ми хареса.

Погледнах как са разположени всички, след което посочих, един по един, двамата орки с върха на сабята.

— Вие двамата. По петстотин златни на всеки, ако ми заковете тия двамата.

Ясно, че нямаше да се вържат, но джерегите нямаше как да го знаят. И двамата се отдръпнаха и погледнаха орките, достатъчно, за да намушкам единия в гърлото. Той падна и след секунда бях с лице към другия.

— Добре, все пак мисля, че е по-добре и тримата да се разкарате. Тази битка не е ваша, в края на краищата. А и никой няма да ви плати за това. Питайте сайд-капитана, ако не ми вярвате. Ще изчакам.

Боя се, че ги излъгах, Кийра. Пристъпих, скочих напред и порязах другия джерег по китката, по рамото и после — по лицето. Той отстъпи още назад, опита се да контрира, парирах, след това — рипост, и го пернах леко в гърдите. Отстъпи още назад и вдигна меча си да нападне. Пернах го много хубаво под лакътя и мечът падна на земята.