Стивън Бруст - Орка

Приближих се.

— Здравей, Савн.

Не ме погледна, но каза:

— Имаш ли нож?

— Знаеш ли името ми, Савн?

— Имаш нож, нали?

— Знаеш кой съм аз, нали, Савн?

— Аз… Изгубих ножа на Пенир. Оставих го…

— Няма нищо, Савн. Никой не се сърди за това. Знаеш ли кой съм?

— Беше хубав нож. Много остър.

— Хайде да поговорим за нещо друго, Савн.

— С него режех… режех разни неща.

— Савн, сестра ти е жива и здрава — каза старата.

Чу я толкова, колкото чу и мен, но ръцете му започнаха да се отпускат и свиват. Седяхме и чакахме, но той не каза нищо повече.

Погледнах старицата, тя сви рамене и стана. Придърпа ме в един ъгъл и ми заговори тихо.

— Започвам да разбирам какво става с него.

— Сестра му ли?

Старата кимна.

— Тя е ключът. Мисли си, че я е убил, или нещо такова. Не съм сигурна. Не е съвсем в съзнание. Не знае кога сънува и кога нещата, които изпитва, са истински.

— Мога да го върна и да му я покажа.

Тя поклати глава.

— Още е рано. Просто ще помисли, че е сън.

— Какво правим тогава?

— Каквото правехме досега. Продължаваме да му говорим, нищо, че иска да говори само за ножове и за рязане, и се опитваме да го накараме да заговори за други неща.

— Ще подейства ли?

Тя сви рамене.

— Ако съм права за това, което става в главата му, рано или късно — би трябвало. Не знам какво може да се очаква. Няма как да се разбере колко ще се възстанови, нито какъв ще стане. Но можем да го докараме до това да реагира на нас и след това, може би, да го научим да се грижи за себе си.

— Това би било добре.

— А моят проблем?

— За къщата ли питаш?

— Да.

— Не съм сигурен още. Мисля, че донякъде съм го решил. Ако теориите ми са верни, няма за какво да се тревожиш. Но трябва да те тревожи възможността теориите ми да са погрешни.

— И ако са погрешни?

— Не се тревожи.

Станах рано и след порядъчна доза клава се отбих при шивача да си взема нещата, които бях поръчал. Шивачът явно беше мислил, което може да е нездравословно, но мисленето само го беше уплашило, което е естествена реакция на оцеляване. Успокоих го с няколко думи и още няколко монети, взех си нещата и го оставих умерено доволен. После се отбих при един ковач на оръжия и си подбрах няколко неща. Накрая намерих една гостилница, където сервираха закуска, влязох в нужника и сред миризми, които няма да си правя труда да описвам, отделих малко време да се облека и снаряжа — доста време ми отне да си спомня как да скрия ножовете по тялото си така, че да не си личат, което леко ме изненада. Покрих всичко, включително наметалото, с обичайното си, ненабиващо се на очи кафяво наметало, което беше ужасно горещо в клозета, но щеше да е само малко по-горещо за разходката до имението на Вонит.

Излязох от кръчмата малко по-обемист, отколкото влязох, и повлякох крак извън Северен пристан към нашата скъпа приятелка сайд-капитан Вонит — какво е „сайд-капитан“, между другото?

Няма нужда да ти описвам пътя си дотам — минавала си го лично. И моите поздравления, Кийра, за точното описание, благодарение на което имах чудесна представа какво да очаквам и кога да го очаквам. Значи след около половин миля си смъкнах допълнителното наметало и се появих пред някакви безименни птици и дребни животни като самия мене си, Влад Талтош, джерега, убиеца и приятеля на старите дами. Продължих, след като натиках кафявото наметало в един храст край пътя, а Лойош с неохота се съгласи да изчака отвън след няколко подмятания за кого щяло да е забавно. Често си мисля, че представата му за „забавно“ е различна от моята.

А може и да не е.

Охраната на Вонит ме засече, когато закрачих към входната врата. Двама, плътно от двете ми страни колкото си щеш. Не посегнаха към мечовете си, тъй че продължих да вървя. Единият рече:

— Милорд, може ли да ви бъдем полезни с нещо?

— Стига да искате. Можете да кажете на сайд-капитана, че един приятел е дошъл да се види с нея.

— Приятел ли, милорд?

— Точно така. Нямам ли вид на приятел? — Усмихнах им се, но те не реагираха. Стигнахме до вратата. — Ако желаете, можете да й кажете, че представлявам Благотворителното общество на Адриланка.

— Кое?

— Благотворителното общество на Адриланка.

— Ъ, един момент. — Помълча малко, мисля, че се свърза психически с някого, после погледна приятеля си и кимна. Приятелят не си беше отворил устата през цялото време, но стоеше на подходящо разстояние от мен, тъй че, предполагам, си знаеше работата. Все едно, двамата килнаха леко глави към мен и се върнаха на постовете си. Свих рамене, наместих за сетен път новичките си дрехи и дръпнах въженцето.