Стивън Бруст - Орка

Седях до него и зяпах камината. Вече захладняваше. Може би трябваше да напаля огън. В родния край на Савн по това време събираха лена. Сигурно им липсваше.

— Е, добре. Ще взема да намеря някой менестрел и ще видя какво се приказва за Фирис, за разследването и за банките. Може и да науча нещо. Колкото да не стоя без работа де.

Станах.

— Ще поговорим по-късно, нали нямаш нищо против?

Нищо против нямаше, тъй че тръгнах към вратата. Старата седеше на един плетен стол пред къщата, Бъди се беше свил на кълбо в краката й. Имах неприятното чувство, че е чула всичко, което казах. Зачудих се дали нарочно не ме беше накарала да му поговоря, само за да ме чуе, но бързо разкарах тази мисъл от главата си — ако в цялата тази каша имаше някой без задни помисли, то това беше тя. Само че тази афера бе достатъчна, за да го хване всеки параноята, тъй че се измъкнах от параноята си и се загърнах в наметалото още по-плътно. Интересно, защо човек забелязва какво е времето, когато е извън града? Не помня да съм обръщал много внимание на времето, докато живеех в Адриланка, макар че често обикалях навън.

Забелязал съм, че менестрелите са като обувалка — набутва ти се в ръцете всеки път, когато бръкнеш в килера за нещо друго, но когато ти потрябва — никаква я няма. След като избъхтих целия път до Северен пристан, обикалях поне три часа от един хан на друг и никъде не намерих някой, който да пее, за да си плати вечерята, или да разказва истории, за да си плати преспиването, или даже да седи в ъгъла с тръстикова флейта в скута.

Но усърдието понякога се възнаграждава. Седем пъти питах разни местни къде мога да намеря музика. Един не знаеше, трима не си направиха труда да ми отговорят, а двама се държаха толкова грубо, че трябваше да им нанеса леки телесни повреди като урок по вежливост. Седмата обаче се оказа една приятна жена, текла, с широки поли и удивително черни очи. Та тя ме упъти към едно заведение на около половин миля, с пера, изрисувани на табелата. Намерих го без проблем (което малко ме изненада, бях станал леко песимистичен около цялата авантюра). Влязох в малкия задимен хан и се запромъквах през навалицата текли и няколкото орки и криоти, обкръжени от антуража, който дребните благородници неизменно привличат по такива места, и в другия край един текла, на средна възраст, свиреше на очукана мандолина толкова тихо, колкото може да се свири с толкова рязък инструмент, и всъщност — доста добре.

В края на една от пейките в средата на гостилницата имаше свободно място и го заех. Лойош беше с мен, което сигурно бе причината да привлека няколко погледа, но може би беше просто защото не бяха свикнали да виждат източняци. Гласът на певеца беше висок и сигурно щеше да звучи неприятно, но той си подбираше песни, които му отиваха — предполагам, че това е важно за един менестрел, точно както за един убиец е важно да знае с кои поръчки да се заеме и кои да откаже. По едно време някой дойде и ми поднесе вино, изпих го набързо, защото не беше много добро, а след малко менестрелът престана да свири.

Остана на мястото си и започна да пие. След малко се приближих до него. Той ме погледна, погледна и Лойош и като че ли се попритесни, което си беше съвсем нормално. Казах бързо: „Аз съм Влад“ и внимателно го погледнах в очите — да видя дали това ще му подскаже нещо.

— Да?

Не, името явно не му говореше нищо, което беше добър знак. Щом един менестрел ми познае името, тоя номер го прекратявам моментално.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

— За какво?

Показах му пръстена и бързо си го прибрах. Пръстенът между другото бе едно от последните неща, които си бях уредил, преди да напусна Адриланка; формата му е разпознавателен знак за Гилдията на менестрелите, тъй че щом му го показах, той каза: „Аха“ и „Да“.

— Ще изляза навън и ще чакам от другата страна на улицата. Срещаме се след двайсет минути. Става ли?

— Добре. Става. Колко?

— Десет империала. Може и повече, ако можеш да ми помогнеш.

— Става.

Кимнах, излязох навън и пообиколих малко, след което се върнах. Лойош прелетя наоколо да види дали някой не ми е нагласил нещо, макар че не го очаквах. Всичко се оказа чисто.

След двайсет минути менестрелът излезе от хана, пресече улицата и аз пристъпих към него.

— Да се поразходим — казах и му подадох десет монети. Бях го казал и на друг един, по-рано същия ден.

Закрачихме по тъмните тихи улици. Тази част на града е далече от пристанището, много е тясна и е много различна от всичко, което можеш да видиш в Адриланка, което всъщност ми допадаше. Попитах: