Стивън Бруст - Орка

Старата ме погледна и не ме попита нищо, поради което и нищо не й отговорих. Наистина съжалих, че те нямаше, Кийра, щото имах нужда да се изповядам пред някого и да ми се помогне да подредя всичко, което току-що ми се беше случило. Всичко изглеждаше логично — Лофтис се сеща, примъква ме да седнем някъде, където да ми даде шанс да изляза чисто, после кара хората си да ме задържат — до момента, в който го убиха.

Бяха убили него .

Беше ли изненадан от тези, които влязоха през входа? Или че изобщо се появиха? Или от това, което направиха?

„Той не е счупил пръчката“.

Страхотно! Само да можех да разбера какво означава това. Но нямаше кого да попитам. Ако го бях разбрал, със сигурност щеше да се окаже ключовата фраза, от която всичко става ясно и която показва точно какво трябва да предприема. По-вероятно водеше към детството и имаше нещо общо с това, че е пострадал — поне това мина през главата ми, когато реших, че за малко аз щях да пострадам или може би — да съм мъртъв.

Съжалих го. Беше честно копеле въпреки това, което правеше, и ми хрумна, че е добър в работата си, макар че единственото доказателство за това беше, че и на теб ти го беше внушил, Кийра, тъй че може би всъщност си беше глупак, който знае как да впечатли хора като нас.

Обаче съжалих, че последното му ядене не беше по-добро. После попитах:

— Как е момчето, Майко?

— Без промяна.

— Савн?

Сякаш не ме чу. Беше зяпнал камината все едно, че е единственото нещо на света. Добре, че поне там нямаше ножове. Обърнах се към старата.

— Някакви велики идеи?

Тя ме изгледа ядосано и се надигна, което й струваше доста усилие. Приближи се, седна до мен и заговори тихо:

— Май няма да го опитвам броденето насън. Поне засега. Реагира по някакъв начин и това е напредък. Искам да разбера докъде сме стигнали. Искам да видя дали можем да го накараме да заговори за нещо друго освен за ножове.

— Как ще го направиш?

— Приказвам му. Можеш и ти да опиташ.

— Просто да му говоря?

— Да.

— Въпреки че не реагира?

— Да.

— Добре.

Станах и отидох при него.

— Е, как си, момче? — Не реагира. — Надявам се, че физически поне си добре. — Чувствах се като идиот. Старата стана, излезе и изведе и Бъди. Продължих:

— Цяла година мина вече, Савн. Виж, надявам се, че разбираш колко съжалявам за всичко, което се случи. Изобщо не трябваше да се замесваш в това.

Той зяпаше камината и не помръдваше.

— Ти спаси живота ми. Два пъти. Веднъж когато бях ранен, после — отново. Това няма да го забравя. И всички онези неща, които ми каза. Бяха тежки за мен, но може би е за мое добро. — Засмях се. — Повечето неща, които са за доброто ти, обикновено болят, знаеш ли. Но пък, от друга страна, повечето неща, които болят, не са за доброто ти. Хубава гатанка, ако ти трябва гатанка. Я ми кажи, обичаш ли гатанки? Сега се мъча да реша една гатанка, Савн, и доста съм се озорил. Иска ми се да я обсъдя с теб. Ти си умно момче, знаеш ли.

— Защо убиха Лофтис? — продължих. — Бива си я тази гатанка, нали? Той работеше за някой в Империята, който се опитваше да скрие факта, че Фирис е бил убит, защото ако Фирис е бил убит, е трябвало да разберат кой го е убил, и вероятно изобщо нямаше да разберат това, но щяха да разберат кой е поискал да го убият, а това са били много хора, с много връзки с хората, които карат мотора на Империята да бръмчи. Тъй че може би някой не е искал информацията да остане скрита. Това мога да си го представя, Савн. Но не е причина да убият Лофтис — щеше да е много по-лесно и сигурно по-евтино, ако просто някой, да речем Главнокомандващият или лорд Кааврен, или дори Нейно величество, разбере какво става. Убиването на Лофтис беше просто безсмислено.

— Пък и това не би могло да помогне да се скрие какво е правил, защото сега ще трябва да разследват това , а то почти сигурно ще ги доведе до разкриването на всичко. — Въздъхнах. — Но ако това е било целта, избрали са най-трудния и най-опасния път, а хората не го правят, ако има безопасен и по-лесен начин да станат нещата — освен Господарите на дзур, може би, но пък за тях чак толкова потайно мислене не е никак присъщо. Просто не мога да го наместя, Савн. Ти какво мислиш?

Явно мислеше, че камината е прекрасна.

— Тук трябва да има някакво късче, което все още не виждам — късче информация, която ми убягва. Жалко, че не разполагам с повече източници, както по-рано. Щях само да щракна с пръсти и хората ми щяха да се разтичат и да ми съберат всичко, което трябва да знам. Сега единственото, което имам, е това, което мога да открия сам — с помощта на Лойош и Роуца, и няколко менестрела. Дали да не намеря някой менестрел, с когото да си поговоря, Савн? Ти беше с мен последния път, когато го направих, и тогава получих много полезна информация. Помниш ли я? Биваше си я, нали? Помня, помислих си, че ще хлътнеш здраво по нея, и не можех да те виня. Аз също, честно казано, но тя все пак е драгарка, а аз — източняк, тъй че не става. Освен това подозирам, че тя вече няма много добро мнение за мен след това, което ти причиних. Подозирам, че ме обвинява, и е права, между другото. Аз също се обвинявам.