Стивън Бруст - Орка

— Дали да не хапнем нещо? — подхвърли той.

Още едно-две проклятия. Въртеше собствените ми номера, при това беше по-добър от мен — всъщност беше логично.

— Разправяли са ми, че Ъндаунтра винаги е държала войските й да се бият гладни, докато Сетра Лавоуд винаги е искала нейните да влизат в бой с пълни стомаси.

— И аз съм го чувал. Но не е вярно. За Сетра поне.

— Склонен съм да го приема. Чувал съм също, че когато някой джерегски бос наема убиец, сделката обикновено се сключва на вечеря.

— Мога да го повярвам.

— А освен това знам, че на Изток съществува един любопитен обичай — последното ядене на осъдения на смърт да се превръща в голяма церемония. Дават му всичко, което си поиска, храната се приготвя и сервира много грижливо и след това го убиват. Не е ли странно?

— Сигурно. Но бих казал, че всъщност е доста хубав обичай.

Поклатих глава.

— Ако на мен ми предстоеше екзекуция, или нямаше да мога да ям, или щях да повърна храната на път към Боздугана на палача или бесилката, или Дръвника на пилигрима, или към каквото там ме водят.

— Разбирам намека. Но все едно, мисля, че бих хапнал.

— Е, аз също.

— Все трябва да има някое прилично място наоколо.

Влязохме в първата гостилница, която ни попадна, което не означаваше нищо за мен, тъй като водеше той. Отпред имаше някаква табела, толкова избеляла, че не се четеше нищо. Влизаше се по три стъпала надолу: гостилницата сигурно се беше намирала на уличното ниво преди няколкостотин години — във всеки случай изглеждаше доста стара.

„Какво мислиш, Лойош?“

„Не ми харесва, шефе. Не виждам да се мотае някой навън, но тоя имаше много време да нагласи нещо, преди да стигнем дотук“.

„Вярно“.

„Ако искаш да драснеш, мога да го позадържа…“

„Не. Ще вляза“.

„Шефе…“

„Ти си отваряй очите“.

Таванът беше нисък, каменните стени — влажни, и вътре беше толкова тъмно, че чак дразнещо — подозирах, че освен дето потъваше, гостилницата не беше ремонтирана от много време. Имаше една голяма маса с две дълги пейки, с насядали по тях дребни търговци и занаятчии, и няколко малки маси, пръснати из помещението. Седнахме на една от тях. Гледах към дъното на гостилницата. Лофтис можеше да наблюдава предната врата, докато пред мен беше закритият със завеса заден вход, водещ сигурно към някаква стая за частни гости. Можех да повдигна въпрос за това — всъщност почти бях изкушен, тъй като Лойош не беше с мен — но все още хранех някаква смътна надежда да го убедя, че не го лъжем.

— Какво ще препоръчате? — попитах.

— Не знам. Никога не съм влизал тук.

След много чакане разбрахме, че никой няма да ни донесе нищо, така че отидохме до тезгяха и си поръчахме бутилка вино, самун хляб и две купи с рибена яхния, чаши, лъжици и дървен поднос, за да отнесем всичко. Аз платих, носенето оставих за него. Седнахме отново на масата, наляхме си и опитахме храната.

— Яхнията е много солена — подхвърли Лофтис.

— Хлябът е добър.

— По-добър от яхнията — съгласи се той.

— И от виното — добавих.

— Мислех да ви поканя.

— Имате ли по-добро вино от това?

— Малко. Макар че не е кой знае какво. Лошото е, че не можем да намерим приятелката ви.

— Просто не сте я търсили добре.

— Така ли?

— Знам някои чудесни източняшки вина.

— Направете ми списък. И докато го попълвате, можете да вмъкнете и адреса, на който мога да намеря скъпата ни Маргарет.

— Естествено. Но знаете ли, не изпитвам лоши чувства към вас. Едва ли сте търсили повече от половин час. Какво очаквате? Търсенето и виното искат време, за да отлежат.

— Виното поне — със сигурност. Но с търсенето може и да се поизбърза. Бих го приел като лична услуга.

— Какво ще кажете вместо това просто да платя следващата бутилка?

— Добра идея. Не изглеждате притеснен, Падрайк. Това истинското ви име ли е, между другото?

— Не помня да съм имал друго.

— Многото вино уврежда паметта. — Наля ми още. — Макар че би трябвало да сте притеснен. Защото когато казах, че може да се наложи да ви поканя…

Вдигнах ръка.

— Моля ви. Хайде да не разваляме изненадата. Както и храната, впрочем.

— Тази яхния дори не мога да я ям, знаете ли. Дали нямат нещо друго?

— И да имат, не бих рискувал. Взехме каквото ни препоръчаха. За какво според вас служи низшият персонал?

— Правилно. Та за кого казвате, че работите?

— Неназована имперска група, посветена на интересите на държавата.

— Чудесно. Даже ви повярвах. Само че ще поискам някаква форма на идентификация — или връзка с Имперския дворец, или Печат.