Стивън Бруст - Орка

Кой беше тогава?

Помъчих се да си спомня достатъчно за убийците, за да предположа дома им, но не можах. Не бяха Господари на дзур и не бяха Господари на дракони. Орка? Може би. Вероятно.

Но преди всичко, защо се преструваше, че е работа на джерег? Дали не си мислеше, че аз се преструвам, че е работа на джерег, и просто го оставяше така, макар да знаеше много добре, че не е? Погледнах я и инстинктът ми каза „да“.

— Какво има? — попита тя. Гледах я, въпреки че не го осъзнавах, и това явно я изнервяше. Добре.

— Какво знаете?

— В смисъл?

— Знаете нещо.

— За кое?

— Вие кажете.

— Нищо не…

— Знам, че ние не сме убили Лофтис, и вие знаете, че не сме убили Лофтис. Уплашена сте и сте изнервена. Знаете нещо, което не би трябвало да знаете, и то ви плаши, и с пълно основание. Какво е то?

— Не разбирам за какво говорите.

— Нима?

Опита се да ме погледне навъсено. Върнах й го. Отново бях Влад, джерег убиец, макар и само за миг, а тя беше орка — богата и тлъста, поне метафорично. Бях станал убиец преди всичко за да убивам хора като нея. Затова я изгледах свъсил вежди и след малко тя се прекърши. Не си личеше външно, но виждах как съпротивата й рухва и тя разбираше, че го виждам.

— Е? Кой го уби? — попитах студено.

Тя поклати глава.

— Не бъдете глупава. Знаете кого представлявам. Който и да ви е уплашил, аз съм този, от когото би трябвало да ви е страх много повече. Е, кой от всички беше?

Подхвърлих фразата „кой от всички беше“, защото създава впечатлението, че знаеш за какво говориш, въпреки че не знаеш, и този път си струваше.

— Рийга.

— Добре. Моите поздравления — току-що си спасихте живота. Колко дълбоко сте забъркани с нея?

— Ха. Не аз съм се забъркала — тя ме забърка.

— Все едно е, нали? Ако тя затъне, вие сте след нея.

Тя кимна.

— Добре, сайд-капитан. Знаете, че напоследък всички сме станали малко боязливи с хвърлянето на пари в операция, за да не фалира — особено с тази фамилия. Но е възможно нещо да се уреди.

— Беше уредено — сопна се тя. — И ако просто ни бяхте оставили на мира…

— Имате предвид измамата със земята? Знам за това. Какво ви кара да мислите, че ще се получи?

— В смисъл?

— Не е никаква тайна, сайд-капитан.

— Кой го знае?

— Всички.

— Всички?

— Освен жертвите, може би.

— Какво пък, все едно е, нали? Докато прода… докато наемателите не го научат, няма значение кой го знае.

— Вярно. Но колко време ще мине според вас, докато разберат какво става? И тогава какво?

— Дотогава ще сме приключили.

— Наистина ли мислите, че можете да го изиграете толкова бързо?

— Можем да приключим до една неделя.

Престорих се, че мисля.

— Какво пък. Може и да стане.

— Ще стане. Империята няма да се намеси, а и да поискат, не знам кой закон могат да приложат. В момента имаме дванайсет хиляди наематели, които ще затънат в дългове за цял живот, за да откупят земя на стойност три пъти по-висока от реалната. Ако това не заслужава едно малко краткосрочно вложение на джерег…

— Джерег нямат много за инвестиране. Знаете защо не по-зле от мен.

Тя сви рамене.

— Но също така знам, че можете да влезете с фондовете, ако поискате.

— Да — съгласих се. — Можем.

„Шефе! Неприятност“.

— Един момент. — „Какво има, Лойош?“

„Някой току-що се телепортира. Мъж. С цветовете на джерег. С двама телохранители“.

„Мамка му!“

Станах.

— Ще се наложи да ме извините. Трябва да поговоря с шефовете си.

Хъб влезе и прошепна нещо на ухото на Вонит. Тя му кимна и ме погледна.

— Няма нужда. Мисля, че шефът ви вече е тук.

Понечих да тръгна натам, където трябваше да е задният изход. „Шефе, други двама току-що се появиха отзад“.

Погледнах я и разбрах, че е в психическа връзка — несъмнено с джерега, който и да беше той. Изгледа ме съсредоточено и каза:

— Кой сте вие?

— Хайде сега, няма нужда да се чувствате глупаво.

Задният изход беше затворен, предният — също. „Някой пази ли страничните прозорци, Лойош?“

„Двама“.

Проклятие.

— Кой сте вие?

— Казахте ли му, че тук е един от хората му? — попитах. — И споменахте ли му, че е източняк?

— Кой сте вие? — Бях в капана. Ако телепортирах, щяха просто да ме проследят, а и щеше да се наложи да сваля черния камък Феникс. Огледах се. Реших, че тук е не по-зле, отколкото някъде другаде. Въпросът беше дали да стоя на място, или да се опитам да пробия. Извадих сабята.

„Джереги ли са при страничния прозорец?“

„Не. Орки“.