Стивън Бруст - Орка

— Ако искаш да си свалиш камъка Феникс за малко, мога да я изцеря за…

— Не, благодаря.

— Може би си прав.

Промих раната и я превързах пак. Хвдф’рджаанцъ гледаше, но не ми предложи помощ — може би й прилошаваше от кръвта; или пък се смяташе за твърде голяма специалистка, за да се занимава с най-прости рани. Казах му:

— Е, ако си се отказал да завладяваш света и не искаш да търсиш помощ от никого, каква е следващата ни стъпка?

— Прегледах си отново бележките снощи, след като си замина — отвърна Влад.

— И?

— И нищо. Ако разполагахме с всички документи, както и с имперския архив, и може би някои записи от някои джереги, и ако можехме да ги съчетаем с това, което сме открили, и ако имахме стотина счетоводители, работещи целодневно, може би щяхме да намерим отговора — и може би щяхме да го намерим достатъчно рано, за да е от полза. Но не разполагаме, тъй че ще трябва да почнем от другия край.

— И кой е „другият край“?

— Разследването. Докопали сме се до нещо — единственото, което мога да измисля, е да продължим по тази нишка и да видим къде води.

Кимнах.

— Да. Опасявах се, че ще се стигне до това.

— Междувременно трябва да разбера колко пари ще ни струва да откупим земята.

Кимнах отново.

— Да. Сумата би трябвало да ни подскаже дали си прав, че в този имот има нещо ценно. Ако се стигне само до някаква парична сума, има начини да се оправим.

Хвдф’рджаанцъ ни гледаше.

— Точно това мислех и аз — каза Влад. — Ти с какво смяташ да се заемеш?

— Искам да разбера за кого точно работи Лофтис, какви са му заповедите, какво знае, какво предполага и какво се кани да направи по въпроса.

— Добре разсъждаваш. И как смяташ да го направиш?

— Не знам. Мислех просто да го попитам.

— Не виждам причини да не стане.

— Да.

— Тогава да действаме.

Стегнах превръзката, той си облече ризата, после препаса колана със сабята, потупа Бъди, каза му да пази къщата, взе си Лойош и излезе след дълбок поклон.

— Отвратителни са — каза Хвдф’рджаанцъ.

— Кои?

— Източняците.

— А, да. Ще му го кажа, Майко.

— О, недей — каза старата, изведнъж притеснена. — Ще му нараниш чувствата.

Взех си нещата и излязох. За разлика от Влад, нямах причини да не телепортирам, тъй че го направих. Появих се на едно познато място, където можех малко да си променя облеклото. Пред Градския съвет бях някъде към десетия час, когато нещата там вече се раздвижваха. Заех позиция на отсрещната страна на улицата и се направих на невидима.

Бях стояла там повече от час, когато се появи Влад и влезе, после още доста време не се случи нищо особено и започнах да си мисля, че съм изтървала Лофтис — че е влязъл рано, — когато го видях да се приближава от другия край на улицата. Според описанията на Влад трябваше да е Лофтис. Прекосих и минах покрай него. Погледнах го бегло, но и това бе достатъчно, за да се уверя, че Влад е прав — с тип като този човек не бива да се забърква току-така. Вървеше намръщен, явно му се въртеше нещо в ума. Не беше трудно да се досетя какво.

Намерих един хан, който даваше стаи за час, и наех една — хубаво е да намериш място, където няма да ти досаждат и няма да те питат за нищо, дори да не използваш стаята за каквото се очаква. Бяха сложили истинска врата, за да осигурят интимност на гостите, и това също ми хареса. Вместо етикетчето с цената изсипах върху леглото нещата на Лофтис и започнах да ги проучвам. Всъщност не се оказа достатъчно учтив да носи бележка, на която ясно да е изписано какво са го помолили да направи, причините за това, както и името на началника му, но трябва да се оправяме с това, с което разполагаме, а кесията на един имперски следовател може да разкрие доста неща.

Името му наистина се оказа Лофтис, Господар на дракони от рода на е’Дриен, също като Мороулан. И беше виконт на леса Кловенрокс, който се намираше в някаква далечна провинция на североизток, доколкото можех да разчитам на един стар спомен, който не беше мой. Имаше три имперски печата. Знаех, че трябва да има поне един, разчитала бях на това — но три печата означаваха, че всъщност е доста издигнат в съветите на могъщите и властните, които управляват Империята. А най-старият печат — който му даваше правото да извършва арести — беше отпреди двеста години, което означаваше, че е на имперска служба поне отпреди двеста и петдесет години, доста дълъг срок, за да остане човек само лейтенант — освен ако, разбира се, не служеше в един от онези клонове на Имперската гвардия, в които традиционните чинове са без значение, което обясняваше иронията, доловена от Влад, когато двамата с Домм се бяха наричали един друг по чин.