Стивън Бруст - Орка

— Няма по-красив звук от цвърченето на ситно накълцан лучец върху сгорещено желязно тиганче, намазано с олио — каза Влад. — Номерът е да го запържиш точно до мярката, преди да почнеш да добавяш другите неща, и да не прекалиш, преди да си добавил яйцата — яйцата трябва да са последни, защото не им трябва много…

— За какво мислиш в момента, Влад?

Той сви рамене.

— За каквото и ти, разбира се — дали ще можем да решим проблема на нашата домакиня, без да се захванем всъщност с цялата Империя. И ако се захванем с Империята, как можем да спечелим? Трудничко ще е.

— Трудничко? — Поклатих глава. — И това ако не е свръхсамоувереност.

Той отново сви рамене.

— А, едва ли ще е проблем. Просто се набутвам между тия специални гвардейци, разбирам кой им е шефът, убивам го, заемам му поста, използвам го, за да се добера до Императрицата, убивам я, взимам Глобуса и управлявам лично Драгара, експлоатирам безскрупулно Империята, за да се обогатя лично и да накажа ония, които са ме обиждали през целия ми живот, докато се подготвям да завладея Изтока и да стана накрая владетел на целия свят. — Спря да бърка яйцата, погледна ме и кимна строго. — Бас държа, че момичетата, с които ще се запозная тогава , ще си ги бива. — Сложи капака на тигана. — Ще подредиш ли масата за четирима?

— Трима — каза домакинята ни, която продължаваше да седи до Савн, но вече го гледаше в очите и го държеше за раменете. — Той ще трябва да си почине.

Погледнах я, после — Савн, после — Влад, който гледаше мен. Отворих уста да заговоря и усетих магията. Влад явно също я беше усетил, или по-точно Лойош; във всеки случай и двамата извърнаха очи към жената, после се спогледаха. Влад се ококори за миг, после сви рамене.

— Гледай да не загориш яденето — казах.

— Няма — отвърна ми той и се обърна към тигана. Подредих масата. Усещането за магия заглъхна след около две минути, старата седна при нас и започнахме да се храним. Лойош и Роуца като че ли я притесняваха, както си кълвяха късчета от чинията на Влад, въпреки че трябваше вече да е свикнала. Но не каза нищо. Бъди клечеше до масата и очите му говореха доста красноречиво, но не получи нищо, горкото животно. Яденето беше вкусно и похапвахме мълчаливо, докато не забелязах, че Влад ме гледа. Попитах:

— Какво има?

— Все едно ли ти е?

— Комплименти ли си просиш?

— Не.

Свих рамене.

— Доста вкусно е.

— Радвам се.

Не познавам друг като Влад: умът му сякаш никога не изключва. Дори Мороулан си почива от време на време, но никога не съм виждала Влад да не мисли за нещо. Много ми се искаше точно в този момент да разбера за какво мисли, но нямаше как да го попитам учтиво.

Влад се предаде преди мен.

— Е, Майко?

— Какво?

Той се окашля.

— Как… в смисъл, Савн добре ли е?

— За увреждането ли питаш?

— Да.

— Изцерих го. Не е трудно, стига да знаеш какво правиш. Всъщност аз не съм знахарка, а заклинателка. — Погледна ме, докато го казваше, сякаш очакваше, че ще почна да споря. — И с този проблем съм най-запозната.

— Значи мина добре, а? — Нуждата му да го успокоят беше умопомрачителна.

— Съвсем добре.

— Ами… хубаво.

— Сега какво? — попитах я.

— Сега ли? Ами, излекуването на физическото увреждане би трябвало да му помогне, тъй че сега ще следим поведението му — дали ще тръгне по-добре, или ще се влоши. Ако не тръгне на добре, отново ще се опитам да разбера какво има в главата му, преди да рискувам с броденето насън. Ако забележим промяна, ще трябва да разберем каква точно е и ще продължим оттам.

— О — каза Влад. Погледна към Савн, който спеше кротко, и се умълча.

Приключихме с яденето и двамата с Влад почистихме. Нарочно се бавех, не бързах да се връщам на въпроса как ще подходим към проблема. Влад също като че ли не бързаше, предполагам по същата причина. Налях вода, той я сложи да се стопли, после бавно почна да отделя остатъците за изгаряне и за храна на Бъди. Щом водата се стопли, започнах да мия чиниите. Влад избърса масата и почисти печката.

Щом свършихме с шетнята, попитах:

— Как ти е ръката?

— Добре.

— Дай да я погледна.

— Ти пък кога стана знахарка?

— Човек се учи на всичко по малко в моя занаят — както и в твоя.

— Да де.

Съблече си ризата. Пак му видях косматите гърди, но се постарах да не реагирам. Развих превръзката. Някои хора си гледат раните, други извръщат глава. Влад я погледна, но като че ли малко му призля. Бинтът най-отдолу се беше накървавил, но можеше да е и по-зле, а раната не беше забрала.