Стивън Бруст - Орка

Нямах кой знае колко добър отговор на това, поради което не отговорих. Той продължи:

— И не забравяй, всъщност изобщо не ме интересува какво прави Империята или на кого го прави, стига да мога да направя това, което обещах на Хчи… Пфчих… на старата, за да може тя да помогне на Савн. Интересува ли те?

Мъчен въпрос. Разбира се, че ме интересуваше, но…

— Не, виж. Ти си прав. Но може би ще се окаже, че трябва да се оправим с цялото нещо, за да решим малкия си проблем. Не знам.

— Аз също.

— Какво знаем тогава?

— Знаем, че Империята прикрива нещо — най-вероятно убийство. Знаем, че не всички следователи знаят за това, и знаем, че на всички, които знаят, никак не им харесва, но заповедите включват да бъде убит всеки, който знае какво става. Знаем, че възелът с това кой какво притежава от собствеността на Фирис е доста заплетен и че няма да можем лесно да разберем кой притежава тази синя къща и прилежащата й земя. И знаем, че нещо, някъде, е много сбъркано.

— Как сбъркано?

— Срокът — смешно е, а ето, че не се смея.

— Продължавай — подканих го, въпреки че започнах да осъзнавам, че го знаех — подсъзнателно съм разбирала, че има нещо странно в начина, по който вървят нещата.

— Защо е това бързане? Когато умре някой толкова богат като Фирис, би трябвало да се очаква да отнеме петдесет — сто години, докато се разбере кой какво притежава. Но те не само замазват това разследване, а го правят ужасно бързо. И не просто Империята — всички, които са свързани с него.

— Какво значи „всички“?

— Имам предвид — бавно продължи той, — че Фирис е бил мъртъв може би отпреди не повече от една неделя, когато са казали на домакинята ни да освободи мястото и са й дали само половин година срок. Ето, това изобщо не изглежда логично, освен ако не стават две неща: първо, земята по някаква причина е особено ценна; и второ — някой някъде е изпаднал в паника.

Кимнах. Да, точно това беше.

— Почти си прав. Съгласна съм за паниката, но не е задължително земята да е особено ценна.

— О? Тогава защо…

— Някой иска да я вземе, да я пробута на друг за колкото може и да се разкара, преди да се разбере, че земята изобщо не е негова, та да я продава.

— Аха. Това е логично. — Помисли за миг. — За съжаление, с нищо не помага — не сочи към никого и никого не изключва.

— Вярно.

— Което отново ни оставя с проблема да разберем, което на свой ред води до следващия въпрос: Сега какво?

На това поне можех да отговоря.

— Сега приключваме дотук и спим. Късно е и мозъкът ми се умори. Утре сутринта ще поговорим отново.

— Добре. Тук ли се срещаме?

— Да.

— Аз ще сготвя закуската.

— Аз ще донеса нещо за готвене.

— Удоволствие е да се работи с теб, Кийра.

Изкарах нощта, като се мъчех да осмисля всичко, което бях научила. Готова бях да заложа перлата на Джюйнан за половин ока чай, че Влад правеше същото. И щях да спечеля, ако се съдеше по изражението му на другата сутрин.

— Не сме спали много, а? — подхвърлих му мило.

Намръщи ми се и отиде отзад да направи клава. Сложих продуктите на тезгяха до него и казах:

— Гъши яйца, скаридки, цикория, цинт, оранжева и черна гъба, сладък и лют пипер. И питки. Направи закуската.

— Лук?

— Расте зад къщата.

— Чесън?

— В кошчето, на десет сантиметра от дясната ти ръка. Много сме наблюдателни, а?

— Можеш да го кажеш на Лойош.

Лойош, сгушен с Роуца до студената камина, се размърда и сигурно каза нещо на Влад. Хвдф’рджаанцъ се появи от задната врата, увила с кърпа мократа си коса.

— Направили сте клава?

— Да бе — отвърна й Влад. — Дано само да не е много силна.

— Стига с тия шеги.

Савн още лежеше, загърнат в одеяла и кожи, но се беше събудил и зяпаше в тавана. Забелязах, че Влад също го гледа. Старицата каза:

— Днеска ще бръкна.

Чух рязкото вдишване на Влад — или може би беше моето.

— Броденето в сънищата ли? — попитах.

— Не, само ще излекувам физическото увреждане. Не е голямо и го огледах внимателно — няма да го нарани и може да започне целебния процес.

Влад кимна, обърна се отново към кухненския тезгях и започна да приготвя закуската. Хвдф’рджаанцъ седна на пода до главата на Савн. Започнах да кълцам продуктите и да ги опитвам. Той не ми направи забележка, че му преча, което значеше или че е уникален в опита ми с готвачи, или че е разсеян, или се чувства неловко, защото никой не го е правил след раздялата му с Коути. Малко ми стана мъчно за него, но не чак толкова, че да не опитвам от това-онова. Пиперките бяха чудесни.