Стивън Бруст - Дракон

Добре поне, че докато враговете настъпваха срещу нас, не можеха да мятат копията си, а когато се сблъскахме, магиите се поразредиха. Първите няколко секунди след като двата фронта се срещнат са най-напрегнатият момент в битката; за боеца той е по-напрегнат, отколкото неизбежната критична точка, когато се решава изходът на боя. Първите няколко секунди са моментът, в който изобщо не трябва да мислиш; по-късно действието постепенно се забавя, или така изглежда поне, докато в един момент вече имаш време да те обземе страхът. Както казах, почти нищо не си спомням от оня първи сблъсък, но това, което най-добре помня, е звукът на десет хиляди стоманени меча, трещящи върху десет хиляди дървени щита, от време на време — издрънчаването на някой меч във върха на някое копие. Не, всъщност не бяха толкова много, просто така звучеше. Лойош сигурно е подхвърлил няколко остроумни забележки. Често пъти да можеш да забравиш нещо е истинска благодат.

Помня как забелязах Елбър, вдигнал се неизвестно как отново на крака, забравил за раните си, и как залитна напред, с усилие; и как зърнах с крайчеца на окото си Напър, в един от тези мигове, в които единствено се чувства щастлив, ирония, която не улових в момента, защото бях свикнал. Удивително е с какви неща може да свикне човек напук на всичко, но иронията, тази моя стара приятелка, просто не е приятна, освен от разстояние. В момента не можех да доловя ирония, макар че сега мога да разбера колко иронично е било, че въпреки цялата ми тревога и въпреки коментарите на Крейгар, и въпреки намеците на Мороулан, почти със сигурност съм могъл да приключа с целия бизнес, когато пристигна пратеникът със заплащането, в деня след доклада ми пред Мороулан.

Щях да мога, ако.

Появиха се при жилището ми скоро след като се върнах от офиса и след като говорих с Мороулан. Отворих вратата в отговор на властното почукване. Бяха трима — и тримата мъже, и тримата Господари на дракони, като двама от тях бяха въоръжени. Третият каза:

— Вие сте Влад Талтош.

Произнесе го все едно, че го чете, но не го е чувал, от което можах да си извадя заключения, които несъмнено бяха полезни за нещо.

— Общо взето — отвърнах. Лойош долетя и кацна на рамото ми. Бях разтревожен и дори леко уплашен. Не се притеснявам много при отваряне на вратата на жилището си, защото за джерег личният дом е светая светих, но знае ли човек какво мислят Господарите на дракони?

— Аз съм Ори. Милорд граф Форния ви моли и настоява да не се месите в неговите дела. Това е единственото предупреждение, което ще получите. Ясно ли е?

Отне ми няколко секунди, докато смеля това. Форния знаеше, че съм замесен. Добре. И ме предупреждаваше да не му се пречкам в краката. Какво си въобразяваше, че се каня да правя? И защо изобщо си правеше труда да ме заплашва?

Беше озадачаващо и дразнещо. Но дразнещото преобладаваше. Трима Господари на дракони — трима, в името на Вийра, и един от тях явно беше чародей, идват в дома ми и ми казват какво да правя? Дори джерег не го правят това. Дори гвардията Феникс не го прави това, когато издевателства над джерег. Ако някой джерег или представител на Империята поиска да ме заплаши, ще проявят благоприличието да ме потърсят на някое от работните ми места — примерно в офиса, или в ресторант, или на някоя задна уличка. Тая работа с нахлуването в дома ми ме ядоса, но реших да бъда дипломатичен и отвърнах:

— Ами ако аз помоля и настоя граф Форния да ми цуне рунтавия гъз?

Двамата Господари на дракони извадиха мечовете си по най-добрия възможен начин, предвид тясното пространство на фоайето ми, и в същия момент тръгнаха напред. Миг по-късно залитнаха назад: единият, защото в лицето му налетя джерег, другият — защото ножът, който метнах, се заби в рамото му.

Ори вдигна ръка, но знаех много добре какво означава, когато един Господар на дракони не носи меч. Още докато мятах ножа (от ботуша, един от само четирите ножа, които продължавам да нося по себе си, след като се разоръжа, когато се прибера у дома), пуснах Маготрепача, дълга две педи златна верига, да падне в лявата ми длан. Завъртях я да прихване онова, което се канеше да хвърли по мен.

Ори обаче се оказа доста бърз; част от заклинанието му проби, почувствах се замаян и с омекнали колене, а дясната половина на тялото ми се схвана. Оставих се да падна и се затъркалях надалече от вратата.

Ефектът на заклинанието беше краткотраен. Успях да се надигна и да извадя друг нож — този път стилет, не много подходящ за мятане — и отново завъртях Маготрепача. Ори хвърли още нещо по мен, веригата го пое цялото, а Лойош беше отворил доста работа на единия дракон, но другият, от чието рамо продължаваше да стърчи ножът ми, беше надигнал меча си с лявата ръка и връхлиташе към мен.