Стивън Бруст - Дракон

— Не те засяга. Пряко.

— Какво облекчение.

„Колко лошо, шефе. Надявах се на офицерски чин“.

„Лойош, млъкни“.

„Лейтенант Лойош… не звучи зле, не мислиш ли?“

„Лойош, млъкни“.

„Мирно, Първа джерегска пиконосци. Напред, ходом — марш!“

„Мамка му, Лойош, млъкни“.

„Слушам, полковник, сър. Тъй верно. Млъквам, сър“.

— Предполагам, че нямаш опит във военното разузнаване, нали?

— Уверявам те, в малкото рибарско селце, в което се родих, това беше единствената обсъждана тема в кръчмата.

— Естествено. Все едно, може да се окажеш полезен за нещо. Междувременно, благодаря за свършеното. Ще изпратя възнаграждението по куриер.

— Всяко възнаграждение е добре дошло. Но виж, тази работа с „може да се окажеш полезен“ нещо не ми харесва. Няма да ми кажеш какво си намислил, нали?

— Ако проблемът беше джерегски, ти щеше ли да ми кажеш?

— Разбира се. „Откритост и честност“ е кредото ми.

Устата му се кривна в усмивка.

— Само от любопитство, как стават тия неща? — попитах. — Ще му обявиш ли война, или какво?

— При подобно действие формалното обявяване на война не е задължително. Само ще му изпратя съобщение с настояване да върне меча и това ще постигне същото. Но първо трябва да се извършат приготовления.

— Например събиране на армия?

— Да. И планиране на кампания. Но най-важното — наемане на генерал.

— Наемане на генерал? — Този път наистина се изненадах. — Няма ли да водиш армията си лично?

— Ти би ли убил някого лично, ако можеш да наемеш Марио?

Всъщност вероятно щях да го направя, но…

— Разбирам. И кой е този военен гений, съпоставим със самия Марио? Чакай, не ми казвай. Сетра Лавоуд.

— Добро предположение.

— Винаги съм бил умен за възрастта си. — И добавих: — Чакай малко. Ти откъде знаеш за Марио?

Той пак ме погледна самодоволно. Трябва да престана да му давам поводи да ме гледа самодоволно. Попитах:

— Мислиш ли, че Сетра ще се съгласи?

— Знам, че ще се съгласи.

— Защото е приятелка?

— Да, но и по други причини.

— Хммм.

„Шефе, тука стават много неща, за които не знаем“.

„Така ли мислиш? Сериозно? Остава да ми кажеш, че един дзур в гората може да е опасен“.

„Виж, хайде да оставим убийствата за теб, а иронията за мен, става ли?“

Във всеки случай, така приключи беседата ми с Мороулан. Взех си заетите книги и тръгнах обратно по стълбището към изхода, където един магьосник се беше приготвил отново да ми разстрои стомаха. Спрях се на площадката по средата и този път разгледах картината внимателно. Виждаше се идеално долу от пода или от горе, но отблизо можех да различа тъканта на платното и мазките и макар да ми се наложи да изпъна врат, можах да огледам добре главата на ранения дракон. Макар и на картина, имаше нещо могъщо и интригуващо в начина, по който подобните на пипала израстъци по шията му като че ли се развяваха и потръпваха — в привидно безредие, но в същото време в тях сякаш имаше някаква целеустременост. А изражението му говореше за необходимост, но в същото време и за някаква радост. Раната на хълбока му, която бе най-близо до мен, беше предадена умело, за да събужда жалост, но не и отвращение, а дори и в облика на самия млад дракон се съдържаше някакъв намек, че макар да се нуждае от закрила, все пак е дракон и с него не можеш да си играеш.

Очите ми обаче не можеха да се откъснат от пипалата, все едно че бяха някаква загадка, която би могла да се реши и да разкрие… какво?

„Драконите са много по-сложни, отколкото изглеждат, нали, шефе?“

„Тъкмо си мислех същото“.

„Особено Мороулан“.

„Да“.

„Забеляза ли за какво не попита?“

„Да. Изобщо не попита за откраднатото оръжие“.

„Не си толкова тъп, колкото казват, шефе“.

„Спести си го, Лойош. Кажи ми какво може да означава това?“

„Че вече е знаел за обира. Което означава, че когато поставяхме оня капан, не сме правили това, което ни беше казано, че ще правим“.

„Да. Може би. Или означава нещо съвсем друго“.

„Какво друго?“

Отново огледах пипалата — оплетени в безразборни фигури, в които все пак сякаш имаше някакъв смисъл.

„Например, че е знаел точно на кое оръжие би могло да се посегне, което означава, че кражбата не е била просто проба, а е изпълнила целта си и че в това оръжие има нещо повече, отколкото си мислехме. Което би било логично, разбира се. Или идеята на Крейгар: няма значение какво е откраднато, идеята е Мороулан да се ядоса достатъчно, за да започне война, просто защото е искал война. Всъщност вероятно сме бъркали за всичко и несъмнено продължаваме да грешим. Стигнем ли до някакво заключение, трябва просто да приемем, че грешим, и да продължим оттам“.