Стивън Бруст - Дракон

Сериозен повод за известно притеснение.

Нямаше как да парирам меча със стилета, тъй че направих единственото, което можех, тоест да му вляза ниско и да се надявам, че ще се провра под атаката му.

Усетих как ножът ми се заби, а в същия момент нещо ме удари в хълбока и после усетих пода залепнал в лицето ми. Направих няколко изчисления, докато си лежах така: Лойош можеше да се оправи с единия, а с малко късмет може би бях обездвижил другия в същия момент, в който той ме перна, но все още оставаше магьосникът. Опитах се да се превъртя и забелязах, че Маготрепач вече не е в ръката ми; тук наистина се притесних. Отново опитах да се превъртя и реших, че трябва да съм успял, защото гледах в тавана; не лошо за начало. Само че с тавана нещо не беше наред, не беше същият, сякаш. Опитах се да се надигна зачуден и тогава болката ме жегна. Някой каза:

— Лежи мирно, Влад.

Женски глас. Чий? Познавах го, но не можех да го наместя в ума си. Ха, ще лежа мирно! Опитах се отново да се надигна.

— Лежи мирно. Всичко е наред. Всичко било наред.

Какво…?

Лицето на Алийра е’Кийрон изплува над мен.

„Ти си в Черен замък, шефе“.

„Черен замък? Как съм дошъл тук?“

„Мороулан дойде и те прибра“.

„Той как…?“

„Аз му казах“.

„Как си могъл да…“

„Не бях сигурен, че ще мога“.

„Аз ще мога ли някога да довърша?!“

— Как се чувстваш? — попита Алийра.

— Ядосан — отговорих. — Много, много ядосан. Ужасно искам да убия някого. Искам да…

— Питам как се чувстваш физически?

Тоя въпрос беше по-труден, тъй че размислих.

— Добре. Хълбокът ми се е схванал малко. Какво стана?

— Някой те е порязал.

— Лошо ли?

— Доста дълбоко — отвърна тя замислено. — Няма повредени органи. Две ребра са пукнати.

— Ясно. Като махнем всичко това, чувствам се страхотно. Благодаря.

— Болка има ли?

— Доста.

— Ще стане още по-лошо.

— Хубаво.

— Искаш ли нещо за болката?

— Болката не ме притеснява — казах на Алийра.

Тя предпочете да не изглежда впечатлена.

За първи път се сблъсках с Алийра в лабораторията на един велик чародей, натикана в едно парче дърво, което беше затруднило възможността да се опознаем взаимно. По-късно, когато тя вече дишаше и говореше, и разни такива неща, бяхме много заети, за да си бъбрим кой знае колко. Бях подразбрал, че е свързана роднински с Мороулан — което не беше изненадващо, тъй като предполагам, че повечето дракони са свързани роднински помежду си по един или друг начин. Доколкото знаех тогава (по-късно научих повече, но това не влиза в разказа), беше съвсем типична за Господар на дракони, само че по-ниска. Явно притежаваше някакви знахарски способности.

— Кой беше? — попита тя.

— Дракон.

Алийра кимна.

— Това Мороулан ми го каза. Имах предвид нещо по-точно.

— Някой на работа при Форния. Имаше един магьосник, Ори; имената на двамата с мечовете не разбрах.

— Какво искаха?

— Искаха да не им се бъркам в работата.

Тя кимна, все едно беше съвсем логично искането им да включва да ме накълцат на кайма. Предполагам, че и за мен трябваше да изглежда логично. И може би наистина щеше да изглежда логично, ако не бяха дошли да го направят в дома ми. Може би на вас не ви изглежда логично и може би дори го смятате за нерационално, но бях в дома Джерег вече няколко години и при нас, ами, това просто не се прави.

— И ти? — попита тя.

— Да не им се бъркам в работата ли? Вече не.

Тя се засмя. Очите й бяха светлокафяви.

— Говориш като дракон.

— За тая приказка бих те предизвикал на дуел, но така само ще потвърдя мнението ти, тъй че съм пас.

— Разумно.

Задържах гнева си под капак, понеже така е по-добре. Защото така мога да го използвам. Беше много хладен гняв и знаех, че няма да ме остави доста време — поне достатъчно време, за да го спипам този Форния и да му го върна тъпкано.

Но не и сега. Сега трябваше да остана хладнокръвен и да се възстановя. Вдишах дълбоко и погледът ми се зарея. Таванът беше от някакво тъмно дърво; моят вкъщи беше покрит с някаква боя и много по-нисък — тренираното око открива тези детайли почти моментално. Имаше и други едва доловими неща, които ме бяха накарали да помисля, че мястото е сбъркано, когато се върнах в съзнание — например цялото ми жилище се вместваше в една стая и всяка мебел — три стола, бюро, маса и канапе — струваше повече, отколкото изкарвах от едно убийство. Попитах:

— Какво знаеш за онова оръжие, дето го е откраднал Форния?

— Защо?

— Защото това, изглежда, е причината за цялата тази малка неприятност: или оръжието, или фактът, че го е откраднал, или…