Стивън Бруст - Дракон

— Добре ли си, шефе?

— Страхотно. Предвид обстоятелствата.

— Аха. Какви са обстоятелствата?

— Скочиха ми.

Отворих очи. Огледах из стаята за Крейгар, накрая го намерих седнал в стола пред мен. Гледаше ме напрегнато, подозираше, предполагам, че ще се забъркаме в някоя афера в джерег — примерно, че някой иска да се намърда в територията ми.

— Скочиха ми трима Господари на дракони.

— Гвардията Феникс?

— Не. Работата изобщо не беше свързана с организацията. Бяха Господари на дракони, вършещи работа като Господари на дракони, и работата им беше да ми скочат.

Той се отпусна и тревогата на лицето му се смени с изненада.

— Сериозно? Леле, леле! Виж, с това не всеки джерег може да се похвали. Къде стана?

— В проклетото ми от Вийра жилище.

— Хм. Би ли ми разказал по-подробно?

Разказах му.

— За един дракон е различно…

— Знам. Но не съм дракон.

— Аха. — Изгледа ме замислено. — И си решил да погнеш Форния?

— Да.

— А да ти е хрумнало случайно, че може да си бил нападнат точно за да го погнеш?

— Да. Хрумнало ми е. При това дори е възможно. Но смяташ ли, че е вероятно?

— Представа нямам. Но миналия път, когато говорихме, ти каза, че…

— Знам. Но едно е да си даваш сметка за сложни стратегии и лъжи, които се плетат около теб. Съвсем друго е да си позволиш да се притесниш от възможната измама толкова, че да се парализираш.

„Много дълбоко, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Крейгар сви рамене.

— Добре. Това ако го запишеш, мога да го използвам за епитафията ти.

— Междувременно какво да правим с Форния?

Крейгар ме погледна.

— То си е очевидно. Само че…

— Да. Мислех си за това.

— И?

— Ти какво мислиш?

— Трудничко ще е.

— Знам. Не мога да пречукам един Господар на дракони като някой последен кокошкар. Гадно ще е. Ще приказват. Но го искам.

— Мога да почна с някои проверки.

— Няма да е зле.

— Но трябва да си наясно, че Мороулан ще бъде, ъъъ, много недоволен.

— Не че ми пука особено, но защо?

— Хората ще помислят, че той го е поръчал.

— Това не е мой проблем.

— Сигурен ли си?

Помислих.

— Колко точно недоволен смяташ, че ще е Мороулан?

— Много — отвърна Крейгар. — От всичко, което знам, ще се погрижи да ти направи живота жалък или кратък. Вероятно ще ти се наложи да се биеш с него.

— Страхотно. Добре де, има ли нещо друго, което можем да направим на Форния, освен да го убием, което няма да вбеси Мороулан толкова, че да иска да ми скъса задника?

— Хм. Може би.

— Казвай.

— Ами, знам какво наистина би го скапало: загуба.

— Загуба? Например в битка?

— Да.

— Страхотно. Е, Мороулан бездруго се кани да го нападне. Винаги мога да се запиша във войската. Но някак не мога да си се представя в униформа, в маршова стъпка към бойното поле. — Това наистина го казах. Смешно, нали?

— Винаги има други начини — отвърна Крейгар.

— Така ли? Я кажи.

Той огледа десния си палец.

— Все още нямам нищо определено. Не знаем достатъчно. Но ако Мороулан наистина го нападне…

— Ще го направи. Смята да наеме Сетра Лавоуд за свой главен пълководец.

Крейгар ми хвърли поглед „страшно ме впечатли“ и рече:

— В такъв случай вероятно можеш да му направиш нещо гадно и да помогнеш на Мороулан. Възможностите са много. Една армия е нещо доста по-деликатно, отколкото си мислиш. Само му унищожи няколко важни за него запаси и ще предизвикаш достатъчно объркване, за да му създаде главоболия. Или се промъкваш и му запалваш една-две карти. Пускаш някой облечен като негов офицер и пращаш някоя рота в погрешна посока. Или…

— Мисля, че схванах идеята.

Той кимна.

— След като научим повече, можем да сме по-точни.

Поклатих глава.

— Мъча се да си се представя в ролята на — не знам — саботьор.

— И аз. И се мъча да не се разсмея.

— Много ти благодаря.

Той сви рамене.

— Значи, ти си бесният и искаш да му го върнеш. Вътре си с двата крака. Ако измислиш нещо по-добро, кажи ми го.

— Все пак мога да го убия.

— Е, да.

— А ти ако измислиш начин да излезем на кяр от това, кажи ми.

— О, това е лесно. Мороулан сигурно ще ти плати.

— Мислиш ли?

— Разбира се.

— Е, това вече е нещо.

Той поклати глава.

— Казвал ли ти е някой досега, че отмъщението е лошо нещо?

— Не, Крейгар. Това съм го пропуснал в образованието си.

Следващото, което помня, бяха прибежките насам-натам и как се мъчех да остана нащрек и да не се оставя да ме убият. Първият сблъсък беше привършил и наоколо беше пълно с убити и ранени, но битката се беше пораздробила. Вече не виждах Върт и Елбър, но успях да зърна Напър на двайсетина крачки вляво — размахваше меча си наляво-надясно, както си знаеше. Сигурен бях, че той поне се забавлява добре. Знамето ни продължаваше да се вее, но не познах жената, която го държеше. Дън беше или мъртъв, или ранен. Надявах се да е щастлив — беше получил каквото искаше.