Стивън Бруст - Дракон

Тя изчака.

— Да? Или?

— Или е нещо съвсем друго и нямам никаква представа какво. Винаги се налага да включвам това като една от възможностите.

Тя ме погледна.

— Добре, ти, изглежда, си извън опасност. Имам по-добри начини да си прекарвам времето, отколкото да ме разпитва един джерег, тъй че трябва да ме извиниш.

— Прегръдки и целувки и на теб, скъпа.

Тя ме изгледа накриво, понесе се над пода и се омете. Надигнах се предпазливо и заоглеждах за дрехите си.

„На масичката откъм краката ти, шефе. Ще ти трябва нова риза, а по панталона има петна от кръв“.

„Добре. Какво ще кажеш да попазаруваме?“

„Ще ми купиш ли нещо?“

„Например?“

„Коча трева“.

„Коча трева? Кочата трева въздейства ли ти? Ти откога…“

„Сигурно не. Но не искам да я ям аз“.

„Тогава защо?“

„За стръв“.

„Много смешно, Лойош. Не, но може би ще ти купя палци“.

„Ха!“

Започвах да губя бройката на телепортите до и от Черен замък през последните два дни; но поръчах да ми направят един и после отидох в Южна Адриланка, източняшкия квартал, където смених някои неща по облеклото си и вечерях. Отбих се на гости при дядо ми, но беше излязъл. Върнах се в района си, намерих един дюкян с магически неща, който все още беше отворен, и понечих да си купя шишенце слаб пенкилер, но размислих и си купих силен. Избрах си и една омагьосана кама, понеже заклинанията по моите вече изтъняваха, а човек не знае кога може набързо да му потрябва заклинание. Типът зад тезгяха взе да ми обяснява как магиите по оръжието били толкова силни, че трима души, чиито имена не ми говореха нищо, изпаднали в благоговение, но го накарах да млъкне и я взех за половината от цената, която ми каза отначало.

После се върнах вкъщи, изпих пенкилера и почнах да разчиствам съсипията. Трупове нямаше, но бяха останали няколко петна кръв. Ненавиждам петната кръв в жилището си, особено ако част от кръвта е моя. Отново се ядосах. От петната се отървах, като ги покрих с една черга, после вдигнах някои мебели, за които не помнех да са били обръщани, и сигурно съм свършил още нещо, преди да ме удари пенкилерът, след което явно съм се добрал някак до леглото и съм заспал.

Един обикновен ден от живота.

Събудих се пребит и в ужасна нужда от клава. Ако някой ден забогатея, ще си наема слуга само за да ми носи клава сутрин. Успях да стана, сварих кафето и си спретнах порядъчно количество клава в каната, като сипах вътре краве мляко и останалото от меда. Отбелязах си наум, че трябва да си поръчам още лед, колкото и да е скъп. Всъщност трябваше да се науча да си го правя сам; казват, че заклинанията за охлаждане и затопляне били съвсем прости.

Вече се бях облякъл и събирах енергия да тръгна, когато някой почука на вратата. Два пъти в продължение на два дни щеше да подложи на сериозно изпитание законите на вероятността, тъй че не се притесних. Или най-малкото — казах си, че не съм притеснен, преди да извадя камата и да отворя вратата.

Посетителката носеше цветовете на дома Дракон. Можеше да ударя веднага, ако не бях забелязал, че е с емблемата на Мороулан на рамото, и ако не бях твърде схванат, за да се задействам бързо.

— Вие сте? — попита тя.

— Баронет Владимир Талтош, дом Джерег.

— Значи това е за вас. — И ми връчи голяма кесия, която подрънкваше. — Пипнете този пръстен, ако обичате.

Пипнах пръстена и след като се обърна, тръшнах вратата. Забравил бях, че Мороулан ми дължи пари. Преброих ги и останах доволен.

Помислих дали да не си позволя един кабриолет до офиса, но щяха да ме видят и някои хора щяха да се позачудят, а някои щяха да се досетят. Също така си помислих, дали да не глътна още пенкилери, но дори и малко щяха да ме замаят, а това просто не е добре в моя бизнес. Трябваше да бъда стоик, на какъвто се престорих пред Алийра предния ден.

Тоест мошеник.

Разстоянието до офиса го взех бавно, без да обръщам много внимание какво става наоколо. Когато си закъсал, повечето ти концентрация отива в това да го скриеш и не остава много за външния свят. Добрах се някак до офиса и Мелестав ме посрещна с:

— Добре ли си, шефе?

— Бомба. Нещо ново?

— Две молби за удължаване на кредит, покана за среща от някой си Кот, нищо друго.

Изсумтях.

— Някаква представа какво иска тоя Кот?

— Да те наеме.

— Благодари му и го отложи. Зает съм следващата неделя, че и по-следващата. Молбите ще прегледам по-късно.

— Ясно.

— И кажи на Крейгар, че искам да го видя.

Окачих наметалото си и се отпуснах в стола. После притворих очи и Крейгар каза: