Стивън Бруст - Дракон

Просто не мислех, че ще мога да си дам доклада на Мороулан и да се свърши, въпреки че не мога да ви кажа защо имах това усещане.

Но моята кампания нямаше цел, поне до този момент, което правеше подготовката ми малко засукана. И всичко беше несъзнателно, което го правеше още по-засукано. И фактът е, че все още мисля, че можех още тогава да се измъкна от цялата каша, ако Форния не беше… но не, това ще го оставим за подходящото му място.

Този път накарах един от моите магьосници да направи телепорта: Темек, който работеше при мен от самото начало. Беше компетентен като магьосник, макар че специалността му беше, да речем, в друга област. Свърши работата си съвсем прилично.

Щом се озовах в Черен замък, се постарах да си отбележа в ума няколко ориентира — повечето много долу, под мен — в случай че ми се наложи някой ден да телепортирам сам. Не постигнах кой знае какъв успех, но пък и идеята да извършвам сам телепорт никога не ме е привличала: не ме бива много в това. Потокът долу беше много тънък и ми беше трудно да различа подробностите, но определено имаше някакво мостче, наполовина скрито от дърветата от едната страна. Самите дървета, както и останалите наблизо, бяха с много странна форма, сигурно отгледани преди хилядолетия за строене на корабни съдове с по-особен модел. Но пък можеше и очите и височината да ми въртят номера.

След като се почувствах готов, пристъпих към портата на Черен замък; успях дори да отдам наперено чест на двамата стражи, които ме наблюдаваха от стената. Май не го забелязаха. Крилата отново се разтвориха тържествено и лейди Тилдра отново ме поздрави. Беше висока, гъвкава и успяваше да внуши красота, но без сексуалност — в смисъл, приятно ми беше да я гледам, но не изпитвах никаква страст. Това е необичайно за мен и се зачудих дали не е съзнателно търсен ефект.

— Лорд Мороулан ще се срещне с вас веднага в библиотеката — заяви тя. — Желаете ли нещо освежително?

— Ако обичате.

Тилдра ме придружи по дългото вито стълбище до библиотеката, остави ме за малко и се върна с чаша червено вино, в което имаше твърде много танин за вкуса ми и беше твърде топло, но все едно, беше добро. Бях влизал в тази библиотека по няколко повода; този път, докато чаках, погледнах някои от книгите. Повечето от тях изглеждаха, съвсем предсказуемо, свързани с история или с чародейство. Имаше и няколко книги за Изтока, които събудиха интереса ми, особено една, озаглавена „Обичаи и суеверия в Източните планини“, и още една, със заглавието „Войните за независимост в Планинските провинции“, и двете издадени в Изтока, и двете написани от някой си Фекете Сюзи, знаех, че е фенарийско име. Не знаех какво да мисля за Мороулан, след като притежаваше такива книги.

Лойош ме уведоми за пристигането му миг преди той да каже:

— Мога да ти ги заема, ако желаеш. — Така че не успя да ме изненада.

— Много бих искал.

— Трябва да те предупредя обаче, че разполагам с няколко тома, посветени на проклятия към хора, които не връщат книги.

— Може ли да заема и тях?

— Какво те води насам?

— Нося името, което търсиш.

— Толкова скоро?

— Щом ще наемаш източняци, трябва да свикнеш, че нещата ще стават бързо.

„Шефе, мислиш ли, че наистина има книги с проклятия за хора, които…“

„Изобщо не би ме изненадало, Лойош“.

— Е, добре — каза Мороулан. — Кой е?

Дадох му името и се вгледах във физиономията му. Все едно че гледах рафтовете му с книги.

— Много добре.

— И това ли е всичко?

— Не.

„Добре де, шефе, ти да не мислеше, че…“

„Млъкни“.

— Какво още?

— Оръжието трябва да се върне.

— Познавам няколко крадци. Ако искаш да ти го откраднат обратно, ще ти дам едно-две имена.

— Те няма да работят за мен. Освен това…

— Знам. Господарите на дракони не крадат. А и ти бездруго не искаш това.

Мороулан кимна, но мислите му сякаш се бяха отнесли някъде другаде.

— По-важното обаче е, че граф Форния трябва да получи урок.

— Урок? Надявам се, че не се каниш да ме молиш да го убия, защото…

Ноздрите на Мороулан настръхнаха, нещо много свирепо блесна в очите му и бързо угасна.

— Допускам, че се шегуваш. Моля те, в бъдеще не си прави такива шеги.

Свих рамене. Изобщо не се шегувах, но нямаше смисъл да му го казвам. Все едно, изпитах облекчение, че няма да ме моли да светна един Господар на дракони.

— Мисля, че трябва да поведа война срещу него.

Погледнах го и примигах.

— Ами, да, естествено. Много ясно. Как иначе. Какво друго да направи човек? Но мен това с какво ме засяга?