Стивън Бруст - Дракон

Беше толкова различно. Имам предвид не точно тази битка, а битката изобщо. Все още не бях свикнал. Изобщо, някой може ли да свикне с това? И ако да, как? Освен някой като Напър, а Напър е луд.

Знаех, че сражението няма да е като убийството и че дори няма да е като уличните свади, но едно е да го знаеш, а съвсем друго — да го изпиташ. Свикнал съм на хладнокръвие, но в битката е горещо. Свикнал съм с точността, но войната е хаос. Свикнал съм да се опитвам да убия, но този вид бой включва да се опитваш да останеш жив.

Звукът от стъпките, моите и на другарите ми, се сля с ритъма на барабана, след това го заглуши и се превърна в ритъм, който отекваше в главата ми с думичката „Защо? Защо? Защо? Защо?“, което беше прекалено философско за момента. Ние, закоравелите войници, виждате ли, сме настроени философски в лагера, но на бойното поле сме много практични. Това също го бях научил. В лагера трябва да си настроен философски или да си побъркан, или странен, или гаден, или каквото и да е, само за да не излезеш от кожата си, докато очакваш поредния шанс да станеш герой. Това е начин да ти минава времето. Има една прилика между драконите и джерегите, която не мога да отрека: умеем да чакаме.

Другата прилика е, че не обичаме да чакаме. Колкото до мен, ако нещо има да става, предпочитам да става бързо. При това положение сигурно ще кажете, че съм имал късмет в началото на цялата тази работа, когато се опитах да изпълня мисията на Мороулан: не ми се наложи да чакам. Деймар ни се обади още на другата сутрин, след като заложихме психическия капан.

Тъкмо се бях отпуснал в стола и се радвах на хубавата гледка с празното бюро. Когато на бюрото ми има нещо, това обикновено означава, че ме чака работа. Тъкмо се канех да извикам на секретаря си да ми донесе клава, когато Крейгар (не го забелязах кога влезе) каза:

— Някой е откраднал едно от оръжията, Влад.

— Мелестав! — извиках. — Моля те, донеси ми клава.

— Веднага, шефе — отвърна ми той от другата стая.

Крейгар почна пак:

— Влад…

— Чух те. Сега ще се престоря, че не съм. Ще пия клава. После можеш да ми го кажеш.

— Ако го искаш пряко, мога да кажа на Деймар да…

— Не.

— Чакай да видя дали разбирам. Правилно ли схващам, че не искаш Деймар да…

— Крейгар, млъкни и ме остави да си изпия клавата. После можеш да се опиташ да бъдеш забавен. Ако се опиташ да бъдеш забавен, преди да съм си изпил клавата, вероятно ще те убия и тогава ще съм тъжен.

— А. Добре. Не бих искал да те натъжавам.

Стиснах очи. Когато ги отворих, Крейгар го нямаше. Малко след това Мелестав влезе на пръсти, остави пред мен димяща чаша и се измъкна пак на пръсти.

„Е, днес сме се оклюмали нещо. А, шефе?“

„Нищо ми нямаше, когато дойдох“.

Изпих клавата много бавно. Има един съвършен начин да поставиш устните си на ръба на чашата така, че да отпиваш подходящото количество клава, без да се опариш. Всичко си идва с практиката. Замислих се за практиката и за досадниците и изпих клавата, след което повиках Крейгар.

— Добре. Давай да чуем.

— Деймар ми се обади тази сутрин, че психическата му аларма се задействала по някое време снощи. Каза, че не могла да го събуди, за което праща извиненията си…

— Извинения? Не мислех, че е способен на това.

— … и смята, че крадецът трябва да е доста добър.

— Ясно. Давай да идем да видим какво е взето.

— Той знае какво е взето: голям меч. Много голям, не кой знае колко могъщ. Прост месингов предпазител, увита с кожа дръжка, остър по единия ръб и отчасти по другия, с достатъчно дълъг връх за мушкане.

Помъчих се да си припомня оръжието, не можах, но Лойош се справи — намести картинката в ума ми. Видях го подпрян на една стена, редом до няколкото си братовчеда. Не го бях забелязал. Изглеждаше съвсем невзрачно и с някак много груба конструкция като за моргантско оръжие.

— Значи, само като предположение, Крейгар, бих казал, че е било проба, а не оръжието, което търсят. Ти какво мислиш?

— Възможно е. Или пък в него има нещо, за което не знаем. История, магии, нещо такова.

— Може и това да е. Някакви предложения какво да правим?

— Винаги можеш да наемеш Кийра да ти го открадне обратно.

— С което крадецът ще разбере, че знаем, и заради това сигурно ще получим съвсем безполезно оръжие. Някакви смислени предложения?

— Каквото и да направим, трябва да разберем кой го е свил. Допускам, че Деймар ще може да го открие.

— Добре. Погрижи се тогава.

— Аз?

— Да, ти. Назначавам те за нашия говорител пред Деймар.