Стивън Бруст - Дракон

— Трудно е да се обясни.

— О, добре… — Замълча, и тъй като все още гледах към Крейгар, забелязах как на лицето му за миг се изписа стъписване.

— Какво…

„Мозъчна сонда, шефе. Наистина много, много добра. И бърза. Тоя тип…“

Награбих първото оръжие, което се оказа до мен, една кама, и я извадих от канията. Прекосих бързо стаята и спрях на около четири стъпки от Деймар. Изгледах го, стиснал небрежно оръжието пред себе си. Вече не ме плашеше — все едно че нещо бе наложило пълен контрол над мен и това нещо беше нажежено до червено. Изсъсках:

— Виж какво. Благодаря за помощта ти, но ако още веднъж направиш мозъчна сонда на някой от хората ми, ще е последното, което си правил в този живот или в който и да е друг. Ясно ли е?

Изглеждаше леко изненадан, но ни най-малко уплашен.

— Извинявай. Няма да го правя повече.

Обърнах се, вдишах дълбоко и прибрах камата в канията. Никога не знам какво да кажа, след като съм заплашил някого. Сигурно трябва да си направя списък с реплики на корав тип.

— Имам предложение обаче.

Обърнах се и го изгледах отново, не съвсем сигурен, че съм чул добре.

„Шефе, или си губиш стила, или тоя образ наистина е тъп“.

— Ами — продължи Деймар, — след като бездруго вече знам…

Хвърлих на Крейгар поглед „Какво да го правя сега“, а той ми отвърна със свиване на рамене „Не питай мен“. Въздъхнах.

— Добре, Деймар. Давай да чуем.

— Ами, Мороулан смята, че някой ще се опита да открадне едно от тези оръжия, нали? А вие…

— Познаваш ли Мороулан?

— Естествено. Защо?

— Просто се чудех. Продължавай.

— А вие искате да го хванете.

— Да го хванем? Може би. Но и поне да открием поръчителя, ако има такъв.

— Мога да поставя психически следач, който ще ни позволи да открием всеки, който стъпи тук.

— Толкова ли е лесно?

— Никой не се пази срещу психика.

— А Кийра?

— Кой?

— Все едно. Ако нещо изчезне и не знаем как, значи го е взела Кийра.

— Тогава какво? — подхвърли Крейгар.

— Това е лесно. Вдигаме ръце и докладваме издънка, което вече трябваше да направя.

— Изглежда разумно.

— Е? — попита Деймар.

— Добре. Направи там каквото трябва.

— Вече е готово.

— Но…

„Вярвам му, шефе. Наистина стана нещо“.

Изгледах за пореден път Крейгар. В случай, че не съм успял да го предам ясно, никак не се чувствах комфортно от начина, по който се развиваха нещата, а Крейгар бе лесен и съвсем логичен обект на гнева ми. Той прие ролята си чинно.

Лойош каза: „Не се безпокой, шефе. Всичко ще се получи идеално. Наистина“.

Обърнах се към Деймар.

— Как действа тая шашма?

— Ако някое от тези оръжия бъде преместено от тази стая, ще получа псиотпечатък на преместилия го.

— И после какво?

— Каквото поискате. Мога да ви свържа с него или да получа местоположението…

— Можеш? Можеш това?

— Ами да — отвърна той малко изненадано. — Защо, нещо не е наред ли?

Не знам защо си помислих, че трябва да приключа с него. Пожелателно мислене, предполагам.

— Добре. Смятам, че можем да кажем, че сме направили всичко, което трябваше да направим тук. Да си вървим.

— Къде отиваме? — попита Деймар.

Понечих да му отговоря, но го премълчах, погледнах умолително Крейгар и се измъкнах. Това, което му бе казал Крейгар, изглежда, подейства. Най-малкото Деймар не ни изпрати чак до офиса.

В този ден дори това бях готов да нарека победа.

Бяхме съкратили повечето разстояние между нас, когато побягнаха. Бях си помислил (в смисъл, доколкото изобщо можех да мисля), че ще се спрат, ще заемат отбранителна позиция и ще изчакат да атакуваме, както бяхме постъпили ние при техния щурм, и може би точно така трябваше да направят. Имаха си копия и само ако ги стиснеха здраво и ги насочеха напред, щеше да е много гадно за нас. Но не го изиграха така — тръгнаха право срещу нас, сигурно с надеждата, че ще забавим, ще се обърнем и ще побегнем. Стратегически — лош ход, психологически — логичен. Или казано с други думи, само като ги видях как настъпват, щях да напълня гащите от страх, чувство, притъпено само от гадното удоволствие да знам какво е да атакуваш нагоре по хълм.

Но виждате ли, просто нямаше начин да спрем; барабаните тътнеха около нас и вече се движехме, и се бяхме превърнали в неумолима сила, настръхнала с насочените напред остриета, пореща все напред и напред, и в един момент престанах да изпитвам страх. Престанах да изпитвам каквото и да било. Просто крачех напред и го правех, защото не можех да правя нищо друго. Дори собствената ми цел, личните ми планове и намерения се изпариха от главата ми, а средството се превърна в цел: настъпвах, защото ротата ми настъпваше, и когато ги срещнехме, щяхме да ги унищожим, защото точно това ни беше работата. Изобщо не беше моя работа, но за момента, както казах вече, това не ми хрумна.