Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Придърпа един стол до леглото и задържа ръката й.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита я нежно той.

Тес се намръщи.

— Не искам, но знам, че трябва. О, Никълъс, беше толкова невероятно! Както си вървях и в следващия момент… — очите й се разшириха като си спомни ужаса.

Той приближи ръката й до устните си и нежно я целуна.

— Шшт. Не е нужно веднага да ми разкажеш какво се случи. Ще говорим после за това, когато дойдеш на себе си.

Тес кимна.

— Главата ме боли ужасно. Май я ударих на нещо, когато се свлякох на земята.

— Достатъчно — смъмри ги Сара, хвърли строг поглед на графа и подаде на Тес чаша топло мляко, този път подсилено с доста бренди. — Горкото същество едва си отвори очите няколко минути преди да влетите в кухнята. Недейте да й се нахвърляте така с тези въпроси.

Без въобще да се обижда от фамилиарниченето на Сара, Никълъс й хвърли чаровна усмивка.

— Ще последвам съвета ви, мадам. — В очите му искреше закачливо пламъче. — Ще говоря с младата дама, когато вие прецените, че може.

— О, продължавайте, сър! — отвърна тя и развеселено се усмихна. — Държите се така още от малък, господарю Ник — правите точно това, което искате.

Никълъс се разсмя.

— Виновен съм, мадам, но в този случай ще последвам съвета ви.

В този момент Джон отвори вратата.

— Томас? Къде е той?

Отвърна му Роуз, по лицето й се четеше тревога.

— Върна се на мястото, където се случи. Помолих го да изчака вас и Джон, но той искаше веднага да огледа.

Никълъс кимна одобрително.

— След като вие, дами, очевидно се справяте добре, ние ще го последваме да видим какво можем да открием, преди да е станало твърде късно.

Бързо и нежно целуна Тес по устните и излезе. Джон го последва.

След няколко минути съзряха Томас, който се задаваше по пътя срещу тях. Щом го приближиха, той започна да им разказва какво е видял.

— Намерих дървото, за което е бил вързан конят му, но за съжаление нищо повече.

Въпреки това Никълъс искаше лично да види мястото и тримата се отправиха натам. Нямаше какво толкова да се види: стъмваше се, а и на мястото, където се беше борила Доли нямаше нищо. Последваха Томас зад старата ябълкова гора — нямаше нищо, абсолютно нищо, освен купчина изпражнения, където е бил завързан конят на нападателя. Колко лесно щеше да е, ако беше изпуснал пръстен или шал с инициали, помисли си огорчено Никълъс. Това бе малко вероятно, но все пак му се искаше да намери следа…

На връщане към кулата той попита:

— Доли не е ли видяла кой е бил? Или може би Роуз?

Томас поклати глава със съжаление.

— Нито една от тях. Това беше първото, което попитах мис веднага щом се свести. Тя каза, че въобще не е успяла да го види — нападнал я е изотзад. Твърди, че бил висок и силен мъж. Роуз, от друга страна, е могла по-добре да го огледа, но пак не може много да ни каже. Носел шапка, която закривала лицето му. Когато отначало го зърнала, главата му била наклонена към Доли, така че видяла само шапката. После той погледнал към нея, но от храсталаците Роуз не могла ясно да го види. Не го е разпознала, но е сигурна, че е бил джентълмен. Не само заради това, че шапката му била като вашите, но и заради пелерината му. Каза, че й направил впечатление на мъж с положение, не приличал на бракониер или работник.

На Никълъс би му станало по-добре, ако Роуз бе видяла бракониер или някой от местните контрабандисти — би имало повече смисъл. Поне щяха да имат мотив за нападението, ако Доли бе налетяла на човек, който е искал нещо да скрие. Но един „джентълмен“… трудно се вписваше в такъв инцидент…

Но чакай, чакай… Нали и него снощи го нападна не работник с оръфани дрехи, а явно — мъж с положение в обществото.

По лицето му премина тъжна усмивка. Не беше съвсем сигурен, но залагаше половината си наследство, че нападателят на Доли и неговият бяха един и същи мъж. „Джентълменът“ дори можеше да бъде и мистериозният мистър Браун, споменат от Роксбъри.

При спомена за ужаса, който Доли беше преживяла, всички други мисли се изпариха от главата му и той почувства вина. Ако не беше позволил неочакваното пристигане на братята Рокуел да го отклони от намеренията му, Доли нямаше да пострада. Вината беше негова.

Като изпитваше едновременно гняв и вина, Никълъс нетърпеливо се отправи към кухнята. В мига, когато видя Доли, настроението му магически се възвърна. Очевидно вече се чувстваше по-добре, въпреки че лицето й беше бледо и в дълбочината на очите й прочете болка, от която сърцето му се сви. Потиснатият му гняв се бореше да излезе на повърхността.