Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Като погледна през прозореца и видя слънчевия ден мигновено взе решение — щеше да отиде на разходка. Наметна шарен кашмирен шал около раменете си и каза на Роуз, че излиза. Не знаеше накъде ще се отправи, но искаше да се поразтъпче и да подиша чист въздух. Нямаше търпение да излезе за малко от кулата и си призна, че иска да огледа наоколо, за да види дали нещо няма да й се стори познато.

Тръгна бодро надолу по пътя, като любопитно се оглеждаше. Не се надяваше веднага да разпознае къща или градина, таеше надеждата нещо да й напомни за дома — където и да беше той!

Беше вървяла около половин миля, когато през дърветата и храстите забеляза стара ябълкова градина. Любопитна, Тес се отклони от пътя и като вдигна полите си, за да не ги изцапа, си проправи път към няколкото стари ябълкови дървета.

Градината не събуди у нея никакъв спомен, но беше приятно местенце и тя поостана там. Изведнъж почувства някаква тревога да се разлива по тялото й. Неизвестно защо й се стори, като че ли градината и гората я притискат и внезапно й се прииска да не е сама, около нея да има и други хора.

Без да се обръща назад, Тес забърза към гората, която я отделяше от пътя. Въпреки че бързаше, тя разбра, че някой я преследва!

Сърцето й заби силно и тя се впусна в лудешки бяг. Пътят беше само на няколко метра от нея, когато внезапно около врата й започна да се затяга копринена панделка. Тя едва не се строполи на земята от изненадващото нападение — диво се бореше, въртеше се, риташе, дърпаше с ръце панделката, която безмилостно се врязваше във врата й.

Изминаха няколко минути, в които Тес и нападателят й се бореха мълчаливо, но опитите й да се измъкне бяха неуспешни. Панделката жестоко прерязваше нежната кожа на шията й, дробовете й сякаш изгаряха, а пред очите й танцуваха черни петна. Изпълни я ярост — нямаше да позволи животът й да свърши по този начин! Като луда удвои борбата си за въздух, за живот, но напразно. И тогава й се стори, че наистина ще умре… без да знае коя е, от ръката на непознат нападател, неизвестно защо, на място, което й беше непознато…

После я обгърна тъмнина и всичко стана черно.

— О, мис! Мили Боже! Не умирайте! Томас? О, Том, побързай! — извика Роуз Лайдлоу разтревожено.

Роуз бе седнала на земята, а отпуснатото тяло на Тес лежеше в скута й. Тя нервно се огледа наоколо, но не видя нищо застрашително. И все пак, невероятно, но преди няколко минути някой се беше опитал да убие любовницата на графа!

Чу бързи стъпки, след това и гласа на съпруга си. С облекчение видя Том и брат му да си проправят път през дърветата и храстите, които ги разделяха. Когато стигнаха до нея и видяха отпуснатото тяло в ръцете й, двамата останаха без дъх.

— Какво стана? — попита Том. — Да не е припаднала?

Безмълвно Роуз им показа тъмночервената ивица, врязана в шията на девойката.

— Да не искаш да кажеш, че някой се е опитал да я убие! — извика недоверчиво Джон.

— Не знам какво стана — отвърна Роуз почти през сълзи. — Мис каза, че иска да отиде на разходка и след като излезе, аз си помислих, че понеже околността не й е позната, е редно да я придружа. Казах на майка ти къде отивам и тръгнах след нея.

Нежно отметна един от огнените кичури от бледото лице на Тес и продължи с треперещ глас:

— Щом не я видях на пътя се разтревожих, а после си спомних за старата ябълкова градина и си казах, че сигурно е решила да… — очите й се разшириха от ужас. — О, Том! Беше ужасно! Погледнах насам и ги видях — мис се бореше с всички сили, а един господин — висок, с пелерина като на господаря, стоеше зад нея и я душеше с тази панделка — преглътна сълзите си прислужницата. — За секунда останах вцепенена, не можех да повярвам на очите си и после мис като че ли се отпусна и се свлече. Сигурно съм извикала, защото господинът ме погледна. О, толкова се изплаших, че ще се затича към мен, но той просто я пусна на земята и се скри в гората.

Двамата мъже клекнаха до жените и докато Том успокояваше съпругата си, Джон се увери с облекчение, че младата дама, въпреки че беше в безсъзнание и с доста ожулен врат, е жива. Том помогна на Роуз да се изправи, а Джон вдигна лекото тяло на Тес на ръце и всички забързано се отправиха към кулата.

Когато пристигнаха, в кухнята настъпи бъркотия. Сара и Джени изплашени се вайкаха, а другите набързо им обясняваха какво се беше случило. Единственото нещо, което донякъде ги успокояваше бе, че Тес все още дишаше.

Не искаха дори за миг да я оставят сама, затова й приготвиха легло в кухнята. Все пак това беше сърцето на къщата и всичко необходимо за един болен беше под ръка. Едва когато я настаниха се сетиха, че трябва да уведомят графа за ужасния инцидент. Джон — с мрачно лице и кама във вътрешния джоб, тръгна за имението Шерборн. Някой беше нападнал мис, но нямаше да се измъкне невредим, ако опиташе да измери силите си с него!