Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— И как, любов моя, знаеш толкова много за контрабандистите в Кент? — сухо запита Никълъс. — Паметта ти постепенно се завръща, а?

Тес го стрелна с поглед, думите му се въртяха в главата й. Наистина — паметта й не се беше върнала, но тя знаеше доста за контрабандистите в Кент. По тялото й се разля вълнение. Сигурно беше някъде от тази област! Или, помисли си тя с по-малко ентусиазъм, беше живяла в околностите. Информацията за контрабандистите се беше появила в главата й съвсем естествено, това сигурно значеше нещо. Вълнението й съвсем изчезна, когато разбра, че може да има и друг отговор на загадката — съществуваше ужасната възможност да е била близка с някой, който да е познавал търговците и да й е разказал за тях. Този факт помрачи радостта й от първоначалното разкритие.

Посрещна направо циничния поглед на Никълъс.

— Фактът, че съм осведомена за контрабандистите не би трябвало толкова да те изненадва. Всеки, който живее в областта Ромни Марш, знае за тях — контрабандистите от Кент са прочути. А колкото до начина, по който работят, той не е тайна за никого.

— Имаш много пъргав език — строго отвърна Никълъс. — Но прости ми, ако не приема думите ти за чиста монета. Паметта ти изглежда доста подбира, и затаил дъх, очаквам момента, когато ще си спомниш всичко.

Очите на Тес потъмняха от гняв.

— Ако не беше такъв ужасен донжуан, противен и непоносим мъж, щеше да разбереш, че казвам истината!

Беше красива като се разсърди, очите й светеха, бузите й пламтяха, малката й упорита брадичка се повдигна гордо.

На Никълъс му дойде наум, че вместо да спори с нея, можеше да я занесе в спалнята и отново да я люби…

Прокле се и отпрати мислите за насладата, която можеше да открие между бедрата й.

— Ще се опиташ да ги хванеш, когато довечера се върнат за стоките, нали? — проницателно предположи тя.

— Не само пъргав език, но и остър ум. Кажи ми, скъпа, вече планирала ли си как бих могъл да ги хвана?

Погледна го несигурно.

— Нима просто ще разкажеш всичко на сър Чарлз?

Никълъс въпросително повдигна вежда.

— Сър Чарлз?

Изведнъж Тес се обърка.

— Сър Чарлз Уедърби — местният съдия — каза тя почти недоловимо.

— О, да не би това да е още едно парченце от паметта ти? — саркастично попита той.

Тя кимна разсеяно.

— Това име изведнъж изскочи в главата ми. — Погледна го сериозно. — Мислиш ли, че паметта ми постепенно се връща?

Очите й бяха толкова тъжни, че Никълъс преглътна язвителния коментар, който беше на езика му. Беше дяволски добра актриса. Сви рамене и каза:

— Вероятно. Кой знае — току виж си се събудила и си си спомнила коя си…

— Разбира се — равнодушно отвърна тя.

Тъй като не можеше повече да издържа присмехулния му поглед, Тес извърна очи.

— Какво смяташ да правиш с контрабандистите?

Ник въздъхна.

— Не знам — призна той, като изненада и двамата. — Най-логично е да предам информацията на сър Чарлз, но ми се искаше да се срещна с тези нагли господа. Или поне да ги проследя.

— Искаш да кажеш да ги шпионираш? — почти без дъх попита тя, а теменужените й очи блестяха от вълнение. Явно очарована от идеята, Тес оживено продължи: — Можем да се скрием в мазето, да изчакаме завръщането им и да ги проследим. Можем дори да разберем кой е водачът им.

Точно това възнамеряваше да стори и Никълъс, но доста се разгневи на явното й желание да се срещне с водача на контрабандистите. Разтревожи се, и това пролича в думите му.

— Да се криеш в мазето и да шпионираш бандити не е забавление за теб! Тези мъже са способни да убият всеки, който се изпречи на пътя им. Те са безразсъдни и потрепервам при мисълта какво може да ти се случи, ако попаднеш в ръцете им. Искам да стоиш далеч от всякакви неприятности, и независимо какво впоследствие ще реша да предприема, няма да позволя да надничаш през рамото ми, докато си върша работата!

Внезапно се разгорещи и почти извика:

— В никакъв случай няма да се занимаваш с тези проклети търговци!

Погледът му стана леден и той сурово добави:

— Ако единственият начин да съм спокоен, че няма да се забъркаш в нещо опасно, е да те вържа за леглото, повярвай ми, съкровище, ще го направя. А сега имам ли обещанието ти да не се месиш?

— Откъде знаеш, че ще удържа на думата си? — презрително попита тя. — Нали ме мислиш за лъжкиня.

— Но не и затова.

Знаеше, че казва истината. Не можеше да го обясни, но инстинктивно усети, че ако тя даде дума, ще я спази. „Как, по дяволите, мога да съм сигурен?“