Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Четиридесет и пет минути по-късно килерът се изпълни с безброй кутии и пакети, натъпкани с дантели, панделки и муселин. Тес лежеше в месинговата вана и въздишаше блажено. Водата беше толкова топла и мека, а из въздуха се носеше мирис на рози и карамфили. За нейна радост в един от пакетите откри благоуханни сапуни и масла, и не се поколеба да ги използва.

Дълго се наслаждава на водата, като си тананикаше весело. Съдбата, може би с няколко грешки от нейна страна, я беше довела дотук и за момента Тес беше готова да се остави в нейни ръце, но само, помисли си тя за стотен път, ако знаеше коя е. Едва тогава можеше да взима решения. Дали се криеше от истината? Но засега бе доволна там, където си беше…

Намръщи се и бързо излезе от ваната като се загърна с голяма хавлия. Разкъсана между благодарност за много скъпите подаръци от графа и отвращение към това, което означаваха, Тес предпазливо надникна в някои от кутиите. Най-накрая си избра корсет от батиста с дантели и ябълковозелена муселинена рокля, както и тъмнозелена панделка, чехли и копринени чорапи, и бързо се облече. Роклята с висока талия й беше малко широка в раменете и бюста, но иначе й прилягаше добре. Върза мократа си коса с тъмнозелената панделка и я сплете на плитка, която зави на кок.

За последен път се огледа в огледалото и си пое дълбоко въздух. По-лесно беше да остане тук горе, далеч от графа, но беше глупаво. Изправи рамене, повдигна самодоволно брадичка и излезе.

Когато се появи в гостната, графът се топлеше до огъня с ръце, стиснати на гърба. Беше успял да прикрие следите от лудориите им в леглото — дрехите му бяха изгладени и изглеждаше елегантен, както винаги.

На прага Тес се поколеба — за миг почувства неудобство. Но това беше смешно — спомни си как преди по-малко от час бе лежала гола в прегръдките му. Преглътна и решително отпрати еротичните образи от съзнанието си.

Малко сковано седна на стола до огъня и обърна лице към него.

Никълъс не можеше да откъсне очи от нея. Дори в старата износена розова рокля, с коса, небрежно вързана с панделка, изглеждаше привлекателна, но сега… бе прекрасна, високо вдигнатата коса разкриваше теменужените й очи и високите скули. Доколкото разбираше нещо, роклята й прилягаше идеално — зеленият цвят подчертаваше бялата кожа и огнената коса. За първи път се почувства безпомощен. Тя приличаше на дъщеря на аристократи, от главата до петите. Не се лъжеше — нали последните няколко месеца бе ухажвал същества като нея: добре възпитани, подходящи разглезени момиченца, предлагани от родителите или попечителите си на най-висока цена на Амък, най-големият лондонски брачен пазар. Всички съмнения, които имаше относно историята й за изгубената памет, се изпариха. От начина, по който изглеждаше сега ставаше ясно, че първото му предположение беше вярно — целта й беше брак и нямаше да се спре пред нищо, за да успее.

Но продължаваше да го гложди въпросът — защо с красотата си и очевидно доброто си възпитание бе избрала такъв начин? Нямаше зестра? Някакъв ужасен скандал в миналото? Без достатъчно връзки? Или просто беше амбициозна? Какъвто и план да имаше тя и съучастниците й, той нямаше да успее. Тя му беше любовница, а не съпруга!

Между тях увисна неудобна тишина. Огънят пращеше в камината, а часовникът отмерваше минутите.

Никълъс се прокашля.

— Харесаха ли ти подаръците?

— Да.

Никълъс се намръщи. Не беше свикнал щедростта му да се оценява толкова категорично и кратко, и въпреки че не обичаше да го ласкаят прекалено, думите й го засегнаха. Никоя от предишните му… Веднага отхвърли тази мисъл. Вече беше решил, че тя не е като другите му любовници.

Почувства се неудобно и затова почти извика.

— Искаш ли да си тръгна?

Тес го погледна. Искаше да си тръгне, нали? Не, отчаяно си призна тя, не искаше той да си тръгва и това нямаше нищо общо с дългите самотни часове, които я очакваха, след като той затвореше вратата след себе си. Дори и къщата да беше пълна със забавни хора, нейният свят щеше да е празен и глупав без него.

Беше й трудно да си го признае и Тес затаи дъх. Да не би да се влюбваше? Разтревожи се — това не й харесваше. За да прогони тези мисли, погледна към пантофките си и каза.

— Не, милорд, не искам да си тръгвате.

Той тихо изсъска:

— Никълъс, името ми е Никълъс или Ник, и след всичко, което стана между нас, мисля, че трябва да забравим тези формалности!

— Добре тогава, Никълъс — покорно повтори тя. — Не искам да си тръгваш.