Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Вечерта наистина излезе дълга и отегчителна. Когато не беше обект на смеховете на младите дами и острите погледи на родителите, беше заобиколен от група любопитни млади мъже, които го засипваха с въпроси за сър Артър Уелсли и войната на полуострова. Беше минала почти година, откакто се отказа от поста си и се върна в Англия, и въпреки че информацията му беше стара, това ни най-малко не притесняваше господата — дори лорд Спенсър и адмирал Брайтънинг се хващаха на историите му. В началото му беше приятно, но скоро стана твърде досадно и на Ник му се искаше да бе казал на баба си, че има други планове за вечерта.

Трябваше да признае, че имаше скрит мотив, за да приеме уж привидно натрапчивото сватосване на Палас: тази вечер можеше да наблюдава Джон Фрамптън и Робърт Брайтънинг в неутрална обстановка и да реши как да използва информацията на Палас за възможната им връзка с контрабандистите… или този, който изпращаше жизненоважни тайни на французите!

Очевидно на Робърт — тъмнокос мрачен младеж на двадесет и четири, трябваше да му позволят да се запише в армията, докато все още силно го желаеше. Никълъс внимателно го наблюдаваше, след като дамите излязоха от гостната и оставиха мъжете насаме. Представяше си как Робърт, отегчен и неспокоен, изпълнен с младежки дух и нямащ какво да прави тук в провинцията, охотно се бе присъединил към авантюристичните действия на Джон Фрамптън. Вторият син на Брайтънинг — Джеръми — беше миловиден младеж две години по-млад от Робърт. От сложния възел на колосаната му вратовръзка и от бялата избродирана жилетка, се виждаше, че най-високата амбиция на младока е да замае контетата на Лондон. Изглежда Робърт взимаше брат си на присмех: устните му винаги се изкривяваха, когато брат му започнеше да говори — темата беше кройката и стилът на дрехите.

Никълъс плъзна поглед по кръглата маса. Пропусна закръгления плешив адмирал Брайтънинг и стройния елегантен лорд Спенсър, и се спря за миг върху наглите черти на земеделеца. Джон Фрамптън приличаше повече на скоро починалия си баща, отколкото на милата си майка; косата му беше тъмнокафява, устните му бяха пълни и изглеждаха нацупени, а очите му тъмносини. В него се долавяше нещо просташко, въпреки модното облекло, и Никълъс много ясно си го представи как броди из околността в малките часове на нощта в компанията на селяци контрабандисти или охрана от войници.

Приятелят му Дикерсън беше от същото тесто. Никълъс небрежно наблюдаваше и двамата, докато говореха с младите мъже и се питаше защо ли си губят времето в провинция като Кент. От кройката на саката им и небрежния възел на белите вратовръзки личеше, че са спортни натури — разговорите им се въртяха около нощите в Лимър Хотел и боксовите мачове във Файвс Корт.

— Бих казал, Шерборн, че идеята ви да прекарате зимата тук е много добра — каза адмирал Брайтънинг и наруши мислите на Никълъс. — Може би вашето присъствие ще сложи край на наглостта на контрабандистите! Знаете ли, че… — добави той вбесен — …имаха нахалството да откраднат три от най-добрите ми ловни коне вчера вечерта, за да прекарват стоките си? Безсрамници!

След коментара на адмирала настъпи момент на тишина. Беше Линдзи, синът на лорд Спенсър, чието изражение напомняше на подплашен елен, който бързо каза:

— Е, знаете, сър, че Колдуел Хаус е близо до една от пътеките, които търговците често използват. В тази област се случват такива неща. Никого не нараняват и винаги оставят една-две каси бренди за компенсация.

Като пренебрегна думите на сина си, лорд Спенсър се намеси:

— Наистина трябва да се направи нещо по въпроса — обикновените хора не могат да спят спокойно, когато те са наблизо.

Никълъс беше вперил поглед в чашата си — не знаеше как да реагира. Искаше да увери двамата възрастни мъже, че има намерение да се заеме с контрабандистите, но щеше да е глупаво да си признава, че е повече от бегло заинтересован по случая. Определено нямаше да споменава за скритите стоки в мазето на кулата.

— Напълно сте прав, но не виждам какво очаквате от мен. Казаха ми, че в околността са разположени войски — те сигурно ще успеят да се справят — небрежно отвърна той.

Фрамптън леко се подсмихна, което накара адмирала да почервенее от гняв.

— О, да! Сигурен съм, че вие, млади контета, мислите това за забавно — стигали са до мен слухове за ужасните ви веселби — но помнете ми думите, няма вечно да надхитряте войските на Негово Величество. Мислите, че е голям майтап, но все някоя нощ ще се провалите!