Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— Права си, не е тук мястото за това, което искам да направя с теб. Но помни, съкровище, че слугите няма да са постоянно наоколо…

За нейна голяма изненада, Тес не беше толкова изплашена или отвратена от заплахата, колкото би трябвало. Изправи рамене и загърна по-здраво пелерината му около себе си.

— След като възнамеряваш да ме държиш като затворница, предполагам, че мога все пак да разгледам затвора си.

Никълъс скочи от капрата със смях.

— Да, предполагам, че трябва — надявам се само, че моята дама ще го одобри.

Към тримата на вратата се бяха присъединили още двама и когато се приближиха, Тес съзря приликата в чертите им — явно бяха семейство — трима мъже и една жена. Най-младият — Джон Лайдлоу, се оказа конярят на Никълъс; вторият до него и не много по-голям беше брат му Томас. Тес не беше изненадана, че Лъвджой е техен чичо. По-младото от двете момичета беше Джени, а другото — срамежливо същество с блага усмивка — Роуз, съпруга на Томас. Никълъс я уведоми, че Роуз, Джени и Томас са нейната прислуга, заедно със Сара, — майка им, която беше заета в кухнята да приготвя нещо за хапване.

Тес беше леко объркана и се запита дали някога бе имала собствена прислуга. Несигурно погледна тримата Лайдлоу — дали щяха да се разбират? Срамежливата и успокоителна усмивка на Роуз и блясъкът в очите на Томас я накараха да се почувства по-сигурна. Надяваше се и майката Сара да е мила като децата и снаха си.

Именно Джон беше изпратен напред, за да се погрижи и оправи къщата, и да повика другите от семейството.

— Не пристигнах много преди вас, сър, и затова не успяхме да изпълним всичките ви заръки — сериозно и малко нервно каза Джон. — Но почистихме къщата, а Джен и Роуз измиха прозорците и помогнаха на Том за покупките, които поръчахте — и гордо добави: — Аз се погрижих за площадката отпред.

— А баба ми, успяхте ли да я избегнете?

— Да, сър. Мадам още спеше, но лейди Атина ни видя, когато товарехме фургона.

Никълъс се намръщи.

— По-добре баба ми, отколкото Атина!

Лайдлоу се ухили, а в отговор се засмя и Никълъс.

— Както изглежда, ти и семейството ти сте се справили чудесно. Добра работа!

Лайдлоу бяха свършили огромна работа, защото като премина прага и през голямото антре се озова в просторната гостна, Тес отбеляза, че по нищо не личи къщата дълги години да е била необитаема. Мирисът на лимон и пчелен восък подразниха ноздрите й. В обширното помещение имаше камина, едната стена бе цялата в прозорци, а върху другата бе закачен брюкселски гоблен. На дървения под бе постлан ориенталски килим в тюркоазено синьо и бургундско червено, малко поизбелял от времето. Изискани мебели от дърво, тапицирани със сатен и коприна, бяха разположени небрежно из стаята.

Въпреки слънцето във въздуха се усещаше някакъв хлад и Тес се приближи до запаления огън в камината, за да се стопли. Извърна се и погледна Никълъс, облегнат на портала. Гледаше я замислено, но изражението му трудно можеше да се определи. Удовлетворение? Съжаление? Страст?

Тес искаше да наруши тежката тишина между тях, затова изрече първото, което й дойде наум.

— Семейство Лайдлоу изглеждат много приятни хора. Как успя да ги събереш и докараш тук толкова бързо?

Никълъс сви рамене. Въобще не му се мислеше за слугите — сега, когато тя беше тук, толкова близо, той усети, че в тялото му се поражда копнеж. Но потисна първичните си инстинкти и провлачено каза:

— Лайдлоу са на служба при Талмъдж от столетия. Съпругът на Сара почина неочаквано, когато децата бяха малки и й намерихме работа в имението — ще видиш, че е чудесна готвачка. А колкото до другите — от Джени би станало добра домашна прислужница, а Роуз е обучена за камериерка — и двете ще са ти верни — и нетърпеливо добави: — Под зоркото око на Билингам в голямото имение Томас се подготвяше за ужасяващо стриктен иконом.

Никълъс я погледна загадъчно.

— Билингам е чичо на Сара и Лъвджой… както виждаш, сами се грижим за себе си.

В тези прости думи имаше доста смисъл и обещание, и Тес свали поглед от него. Искаше й се да не го познава толкова добре, да не е усещала силата на високото му стройно тяло под този официален костюм и да не губи така глупаво контрол при близостта му.

Притисна с пръсти слепоочието си и се опита да мисли разумно, да направи равносметка на всичко, което й се бе случило досега, като се опитваше да забрави необмислените си постъпки. Само ако можеше да си спомни коя е! Чувстваше се като някакво перце, понесено от течението, което я отвяваше накъдето си поиска. Усещането беше ужасно, а присъствието му въобще не й помагаше. Той беше виновен за всичко това! Тя го погледна, този път гневно. Това тъмно решително лице, упоритата извивка на челюстта отново й се сториха близки. „Косата му трябва да е по-дълга и трябва да носи дантели“, насмешливо си помисли тя, „дантели и черно кадифе,… а на кръста му да виси сабя…“.