Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Погледите им се срещнаха и на Тес силно й се прииска да прати по дяволите всяка предпазливост и да признае, че да споделя леглото му не е чак толкова лоша съдба. Странно, но и той й се струваше толкова познат, толкова близък, сякаш беше виждала и преди тази усмивка, беше усещала устните му върху своите и почувствала магията на прегръдката му. Щеше да бъде толкова лесно, ако се съгласи с него, да остави нещата да се случат, но нещо я възпираше, предупреждаваше я, че ще е безкрайно глупаво, ако го направи.

Успя да се измъкне от пленителния му поглед и едва промълви:

— Сигурна съм, че си мислиш, че постъпваш правилно, но докато не разбера коя съм и в какво положение се намирам, не мога да се съглася на такава уговорка. Няма да е честно спрямо семейството и приятелите ми — възможно е дори да имам годеник… и ако той съществува, вече достатъчно му измених.

Никълъс сви устни.

— Разбирам. Продължаваме с тази игричка, така ли?

— Това не е игра!

— Не е ли, моя скъпа Доли? Не е ли доста хитра игричка да ме накараш да повярвам в това, което твърдиш? Игричка, с която да предизвикаш симпатията и загрижеността ми?

Очите й пламнаха.

— Не ме наричай Доли! Казах ти — това е името на един кон.

— Прости ми… — сухо рече той — …ако се съмнявам в думите ти. И ако не искаш да ти викат Доли, как предпочиташ?

— Имам си име!

— Което е? — попита спокойно той, въпросително повдигнал вежда.

Дланта я болеше да зашлеви подигравателното му лице, но изведнъж й писна да се кара с него — той беше убеден, че е лъжкиня и каквото и да кажеше, не можеше да го разубеди.

Извърна се и отегчено каза:

— Няма значение! Наричай ме Доли, ако искаш.

Настъпи тишина и до края на пътуването повече не си проговориха. Тес се сви на мястото си и се загледа в отминаващите дървета, мислите й бяха неприятни и печални.

Два часа след това, Никълъс най-накрая отби двуколката от главния път, който следваха, по едни тесни провинциални пътища. Неочаквано сви по малка пътечка, която очевидно рядко бе използвана.

Стигнаха до богато украсени стари ръждясали порти и Лъвджой слезе, за да ги отвори. Когато преминаха прага, Тес забеляза един фургон, спрян пред очарователна сграда. Личеше, че тревата отпред бе прясно окосена, прозорците — широко отворени, а измитите им стъкла блестяха на слънцето. Вдясно се виждаха малка плевня и конюшня.

Въпреки че сградата беше стара, изглеждаше спретната и запазена. Беше дори кокетна, с широка двойна дъбова врата и фронтони на втория етаж.

— Ако това е къщата, в която ще живея, струва ми се доста голяма за кула на имение… — прозвуча гласът й, изпълнен с любопитство.

Никълъс дръпна юздите.

— Ами, построена е с друго предназначение.

Тес го изгледа продължително и замислено. Той се поколеба, но накрая измърмори:

— Един от прадедите ми я е построил за една от любовниците си през 1500 г. Няколко години по-късно са решили оттук да бъде главният вход за имението и настанили един портиер със семейството му. След години бил прокаран нов път. Тогава преместили портиера на друго място и тази сграда останала празна. Разказват се семейни истории, че по-късни наследници също са я използвали по първоначалното й предназначение.

Изражението на Тес го накара бързо да добави:

— Разбира се, това са само семейни истории… повече слухове.

— Колко интересно — сухо отбеляза Тес. — Изглежда, семейството ти е имало очарователния навик да държи любовниците в имението. Кажи ми, нима съпругите не са били против?

Никълъс сви устни.

— Не е навик! Признавам, че мъжете от семейството са правили грешки, особено що се отнася до жени, но ние уважаваме съпругите си! И бих искал да ти припомня, че не съм женен, така че отношенията ми с теб няма да наранят никого.

На Тес като че ли й стана забавно и небрежно добави:

— О, така ли? В гостилницата не спомена ли, че си търсиш съпруга? Чудя се как ли ще реагира, когато разбере, че си държал любовница тук, докато си я ухажвал?

— Имаш дръзка уста — каза Никълъс, а блясъкът в очите му накара Тес да замълчи. — Мисля, че трябва да намеря начин да я държа затворена. Начин, който ще е доста приятен…

Намерението му бе ясно и той се наведе напред, но Тес се дръпна назад в двуколката. Очите й бяха широко отворени.

— Не ме докосвай! — прошепна тя, останала без дъх.

Видя, че Лъвджой и някакъв мъж и жена се появиха на вратата на кулата и бързо добави:

— Слугите гледат.

Никълъс се поколеба за миг и отвърна с иронична усмивка: