Шърли Бъзби - Игра на съдбата

— Аз ти я казах — процеди Тес през стиснати зъби. — Не знам коя съм!

— Може би…, но не мислиш ли, че така ти е доста удобно? Особено, ако имаме предвид това, което се случи между нас снощи — устните му се изкривиха подигравателно. — Семейството ти трябва да е в отчаяно положение, за да прибягва към тези евтини номера.

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Наистина не трябваше да стигаш чак дотам, за да привлечеш вниманието ми, съкровище — уверявам те, че дори и да се бяхме срещнали при по-обикновени обстоятелства, щях да те забележа — ти си една доста привлекателна хитруша. За нещастие, не обичам да ме насилват, нито да ме правят на глупак! За последен път те питам коя си и кога мога да очаквам да се запозная с очарователното ти семейство?

Тес бе толкова ядосана, че не можеше да мисли. Идваше й да го зашлеви и да издере подигравателното му лице. Пое си дълбоко въздух и като се опитваше да се сдържа, тихо промълви:

— Вече ти казах — не знам! Паметта ми започва от вчера следобед, когато се събудих под онзи дъб.

Изражението му не се промени и Тес с наранено сърце разбра, че той не й вярва. Като се бореше с желанието си да скочи и да направи гневна сцена, тя се опитваше да измисли начин, за да го убеди да повярва в думите й. Нещо й хрумна. Присви очи и триумфално заяви:

— Ако това е заговор, как щях да знам, че ще си тук? Откъде семейството ми е можело да предположи, че ще спреш тук за през нощта? Отговори ми де, глупчо!

Без да се засяга от обидата й, той спокойно отвърна:

— Съгласен съм, че си имала късмет и някои обстоятелства са ти помогнали — бурята и очакването на Люси Джоунс. И въпреки че тръгването ми от Лондон беше доста внезапно, не ще да е било трудно да се разбере за него малко след като съм заминал — когато се върнах вкъщи след бала у лейди Гровър всички знаеха за решението ми. И ако някой толкова се е интересувал от действията ми, слугинските слухове са му помогнали.

Той отпи от кафето и сухо продължи:

— Вероятно някой от слугите ми се е срещал с ваша прислужница. Може да са се видели преди да тръгна от Лондон и да е станало дума, че господарят потегля за Кент. — Погледна я строго и попита: — Тогава ли скалъпихте този малък гаден заговор?

— Не знам — сдържано отвърна Тес. — Не съм била там.

— О, да, вярно, забравих, че си си изгубила паметта — изрече той провлачено с явно презрение. — Както казах и преди, доста удобно за теб.

— Върви по дяволите! Това е истината! Дори и всичко, което казваш да се е случило, как сме можели да знаем, че ще спреш тук или пък, че ще има буря?

Никълъс сви рамене.

— Вече ти казах — просто си имала късмет. Не знам какъв е бил първоначалният план, но когато бурята се е засилила, не е било трудно да се сетите, че ще е почти невъзможно да стигна до имението Шерборн и че някъде по пътя ще спра за през нощта. Трябвало е само да налучкате коя гостилница ще избера и след като по това отклонение на пътя не са кой знае колко, „Черното прасе“ изглежда е единственият възможен избор, и някой се е сетил за това. Пристигнала си малко преди мен, както каза мисис Дарли. И обзалагам се, си почувствала известно задоволство, когато влязох — все пак е имало вероятност и да не спра, и тогава всичките ти усилия щяха да са напразни. Но ти рискува и си плати за това — с най-високата цена, бих казал!

— Напълно си полудял — извика Тес толкова вбесена, че почти не можеше да говори.

— А ти си много глупава, ако си мислиш, че ще повярвам на абсурдната ти историйка! Откакто наследих титлата на брат си съм бил обект на доста опити за сватосване, за да се хвана точно на този. Сега вече ще ми кажеш ли името си или не?

— Не! — процеди тя и бунтарски вирна брадичка.

Той стана, отиде до масата и остави чашата си. После взе сакото си, облече го и извика Лъвджой през вратата. Държеше се така, сякаш не забелязваше присъствието й.

— Конете готови ли са? — попита Никълъс, когато прислужникът се появи на прага.

Лъвджой кимна сдържано.

— Отлично! Събери нещата ми и можем да тръгнем след пет минути.

Смутена, Тес го наблюдаваше, не можеше да повярва, че той просто ще си тръгне и ще я остави. Чувстваше се изоставена и предадена. „Как може да ме остави така? Нима аз не означавам нищо за него?… Очевидно не!“, тъжно констатира тя, докато гледаше как Лъвджой бързо събира багажа на графа и го подрежда в черен куфар. Никълъс стоеше до вратата, по изражението му се четеше безразличие и сякаш въобще не я забелязваше.