Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Дълго време обсъждаха положението и търсеха слабите места в плана на Ник. Едва когато часовникът удари три и Тес уморено се протегна, приказките им замряха. Не след дълго и двамата спяха дълбоко.

Излязоха от спалнята към единадесет преди обяд. Още на стълбите забелязаха, че в къщата кипи голямо оживление. Слугите сновяха насам-натам и изнасяха навън куфари и кутии. Какво, по дяволите, става тук?, зачуди се Ник.

Точно тогава Рокуел излезе от сутрешния салон.

— Баба ти реши, че трябва да заминем за Корнуол, да оставим двама ви насаме. Каза, че щом не сте отишли на меден месец най-малкото ви трябват роднини, които да се мотаят наоколо. Искало й се отново да посети къщата на Рокуел — не била ходила там от години. Добре, че станахте — настоява да тръгнем след час.

Ник и Тес си размениха разтревожени погледи. При други обстоятелства биха се радвали да останат сами, но най-важното за тях беше да открият какво се е случило с Бенедикт и Тереза. Напоследък на Ник често му се искаше да ги няма, но сега точно имаше нужда от тях тук!

Остави Тес с Рокуел и отиде да търси баба си. Намери я в стаята й, където весело се разпореждаше при подреждането на последния сандък, който смяташе да вземе със себе си. Изглеждаше в отлично настроение, очите й блестяха, а лицето й се смееше.

— Как не се сетих за това по-рано — възкликна Палас, след като се поздравиха и Ник й благодари за снощното угощение. — С Тес имате нужда да останете сами. Всичко е решено — двамата ще дойдете в къщата на Рокуел за Коледа и после след началото на годината всички ще се върнем тук.

Ник беше забравил, че въпреки крехката си фигура, когато баба му си науми нещо е по-лесно да спреш нападението на цяла армия, отколкото да я разубедиш. Той опита. Постара се колкото можа — очароваше я, ласкаеше я, закачаше се, но тя само му се усмихваше.

— О, що за глупост! Знаеш, че съм права. Много по-добре ще е цялото имение да е на ваше разположение през първите няколко седмици от брака ви. Ще трябва да търпиш мен и лелите й достатъчно дълго, след като се върнем.

За момент Ник промени темата.

— Нямаш нищо против лелите да живеят тук, в Шерборн?

— Разбира се, че не! Хети е толкова мила — винаги е весела и внимателна, а с Мег имаме много общи неща. Докато не се появи тя, не знаех колко ми липсва компания на моята възраст. Атина се стараеше, но… — усмивката й изчезна и очите й се напълниха с болка.

— Разстроена ли си от това, че с Атина не можем да живеем под един покрив?

Тя поклати глава.

— Снощи, когато ми разказа как е протекъл разговорът ви, се разтревожих. Винаги съм се надявала, че двамата ще смекчите различията си, но виждам, че пропастта помежду ви е твърде голяма. Мисля, че решението ти Атина да живее в Доуджър Хаус вероятно е най-добро за всички ни — в очите й проблесна надежда. — Кой знае, щом няма да сте близо един до друг през цялото време, може и да оправите отношенията си.

Ник не искаше да я обезсърчава, целуна я по меката буза и промърмори:

— Може би. Никой не знае.

Беше явно, че дори да й каже за дневника, нямаше да я разубеди. След като беше решил да запази в тайна дневника, докато не разбере дали подозренията му са верни или не, Ник трябваше благородно да се предаде. Напомни си, че всъщност няма значение — и без това се налагаше да изчакат, докато Авъри напусне имението, а кой знае кога щеше да стане това. Ник беше замислил да изпрати неотложно съобщение на Авъри от Лондон, в което да се изисква незабавното му заминаване за града, за да ускори нещата, но за съжаление идеята му трябваше да почака малко. Дядо му беше изчезнал преди около седемдесет години и освен Палас всички очевидци бяха мъртви — нямаше никакво значение, ако изчакаха още малко. Авъри без съмнение се беше прибрал вкъщи за през зимата, така че чак след края на годината щяха да имат възможност да влязат в подземията. В този случай наистина нямаше значение, че другите заминават за Корнуол. Не му се чакаше, но си каза, че трябва да е търпелив.

Все пак направи още един опит. Завари Рокуел в игралната зала и му подхвърли небрежно.

— Е, след като така безцеремонно ме зарязвате, предполагам, че сам ще трябва да продължа проучването на подземията на кулата. Надявам се само да не попадна на завърналите се контрабандисти…

Рокуел го изгледа разтревожен.

— Виж, Ник… — започна той колебливо, — идеята не ми се струва много добра. По-добре изчакай, докато се върнем след края на годината. — След миг като че ли го озари някаква идея, сините му очи светнаха и той добави: — Освен това ти сам каза, че трябва да им дадем време да си помислят, че мястото наистина е изоставено и да се върнат. Трябва да изчакаме — ти сам го каза!