Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Ник тъжно се усмихна. Рокуел беше прав. С Тес бяха изоставени и сами щяха да се разполагат в имението Шерборн — независимо дали им харесваше или не. И все пак, колкото повече си мислеше за това, му се струваше, че идеята не е чак толкова лоша…

Можа да остане с Тес насаме за минутка и да й разкаже как стоят нещата. Също като него и тя искаше незабавно да тръгнат на разузнаване, но се съгласи да изчакат. Със сигурност нямаше да го остави сам да се промъква в подземията на имението Мандъвил!

Не след дълго се появи Атина, която разбрала за неочакваното заминаване на баба си, идваше да се сбогува. Двамата с Ник се поздравиха студено, но под зоркия поглед на Палас бяха невероятно учтиви един към друг. Когато миналата вечер обсъждаха плана, поканиха и Атина да се присъедини към тях, но тя отказа. Трябвало й време да се устрои в новия си дом, преди да предприеме дълго пътуване до Корнуол.

На Палас не й се искаше да оставя Атина, като имаше предвид отношенията им с Ник — кой знае какво можеше да се случи между тях, докато нея я нямаше да ги омиротворява? Но реши, че двамата ще трябва сами да се справят.

И така около един следобед Ник, Тес и Атина махаха за довиждане на останалите. Като ги гледаше как се отдалечаваха по пътя, каретата и фургона, натоварен догоре с багаж, Тес почувства силна болка. Дали не трябваше да им разкрият каквото знаят? Внезапно осъзна, че с Ник оставаха сами и с тайна, останала неразгадана почти седемдесет години, и ако нещо им се случеше…

Точно тогава към тях се приближи Атина. Тес усети как Ник се стегна, но стисна ръката му и приятелски се обърна към зълва си.

— Напоследък ти се струпаха доста неприятности, ядосана ли си?

Атина се усмихна. Нещо в тъмнокафявите й очи, същите като на Ник, накара Тес да се почувства неудобно.

— Ядосана? — спокойно попита Атина. — О, не, скъпа, не. Всъщност нещата не можеха и да се развият по-добре! Само си помисли, двете ще можем да се опознаем без останалите да се мотаят наоколо. С нетърпение очаквам да те разведа из Доуджър Хаус. Ще си прекараме толкова добре!

— Възможно ли е да си се примирила с това, че се премести в Доуджър Хаус? — сухо попита Ник.

— О, да! — измърка тя в отговор: — Наистина е за добро — винаги съм обичала правото си на лична свобода и самостоятелност, така че да имам цяла къща на мое разположение е направо чудесно. — После се поколеба, изглеждаше разкаяна, и бързо каза: — Ник, надявам се да ме извиниш за избухването снощи. Казах неща, които не трябваше и за които сега съжалявам. Ще ми простиш ли? Не искам да съм в обтегнати отношения нито с теб, нито със съпругата ти. Защо не се опитаме да се помирим? Може би, ако се постараем, докато баба ни я няма, ще успеем да изгладим разногласията си.

Извинението звучеше добронамерено и Ник не можеше да не го приеме. Измърмори нещо учтиво в отговор и дори успя да се усмихне когато Тес покани Атина да поязди с тях утре следобед. След няколко минути тя си тръгна. Докато се отдалечаваше на коня си, Ник подозрително я гледаше с присвити очи. Въпреки добрите й намерения, Атина сигурно замисляше нещо.

Въпреки подозренията си, в следващите дни Ник не можеше да упрекне Атина за нищо. Изглежда се привърза към Тес, възхищаваше се на някои неща, които беше донесла в новия си дом и я канеше да й гостува в Доуджър Хаус. И след като къщата се намираше само на една миля надолу по пътя, Ник не можеше да има никакви възражения. Но в тези редки следобеди, когато Тес преминаваше гъстата гора, за да прекара известно време с Атина, Ник се чувстваше особено неспокоен. Не знаеше защо, но винаги настояваше Тес да взима със себе си двама слуги, които имаха заповед да не се връщат в имението Шерборн без господарката си. Тес му се подиграваше за прекомерната загриженост, но когато й напомни за скорошното, почти фатално, нападение, тя се съгласи.

Ноември ги зарадва с хубаво време, имаше само няколко дъждовни дни. Прекарваха чудесно. Въпреки че с Атина се виждаха често, имаше дълги часове, когато оставаха сами и се отдаваха на магията на любовта. След около месец, когато наближаваше декември, Ник стигна до заключението, че баба му е била права като е решила да ги остави сами. Имаше дълги страстни нощи, когато опознаваха телата си, и мързеливи следобеди, които, ако времето им позволяваше, прекарваха като се мотаеха из обширните земи на графство Шерборн. Стояха часове наред в библиотеката пред пращящия огън в камината, четяха, разговаряха и все по-дълбоко се влюбваха един в друг.