Шърли Бъзби - Игра на съдбата

Решихме всичко това и се държахме както трябва; чак когато се разделяхме ни връхлетя онова чувство. Въпреки че копнеех да я докосна, не го направих, не исках да позволя на страстта да завладее душата ми, но се случи. Изглеждаше толкова тъжна, толкова отчаяна, че не успях да надвия желанието да я прегърна и да я утеша както можех. Кълна се, че исках само да я успокоя, но щом я докоснах, щом вдигна лицето си към мен, бяхме загубени… След това ни обзе такова разкаяние, такъв ужас, че сме изменили на себе си и на Палас, че сме се отдали на отчаяната слабост на плътта. Когато се разделихме, за първи път между нас имаше вина и дълбок срам.

И сега не мога да погледна скъпата си Палас в лицето без сърцето ми да се изпълни с болка и разкаяние. Тя носи моето дете, а аз се проклинам, че съм такъв страхлив развратник и отвътре ме изгаря фактът, че наруших обета си, почерних честта си и легнах с друга — независимо от обстоятелствата… Аз съм най-долният от всички мъже, но ще посветя живота си, за да не позволя на Палас да съжалява, че се е омъжила за мен. Никога вече няма да я предам, нито ще й причинявам болка. Заклевам се в живота си…

Ник погледна дневника със съмнение, сякаш подозираше, че му играе някакви номера. Знаеше, че Бенедикт и Тереза са избягали заедно, и въпреки това думите на дядо му звучаха искрено.

Нетърпеливо прехвърли следващите страници. Пътуването до Лондон се отложило заради лошото време и раждането на сина му, и едва месец след онази среща с Тереза успял да замине. По това време на годината било трудно да извади визи за колониите — в края на октомври малко кораби потегляли на такова дълго пътуване. Но един кораб се забавил при товаренето и щял да тръгне след края на годината. Това била най-ранната дата, която Бенедикт могъл да уреди. Прекарал в Лондон две седмици и едва се бил прибрал вкъщи, когато разтревожена слугиня тайно му предала бележка от Тереза, изпълнена с още повече страх и отчаяние.

Срещата отново се състояла в кулата. Бенедикт бил потресен не само от очевидно влошеното психическо и физическо състояние на Тереза, но и от новините, които му носела. Тя била бременна. С неговото дете! Със сигурност не би могло да е на Грегъри — не я бил докосвал от шест месеца. Не била на себе си, ужасена, че съпругът й подозира — бил я видял два пъти да повръща, а миналата вечер с хладен тон направил забележка за липсата й на апетит. Трябвало веднага да избяга от него! Ако със сигурност знаел, че носи дете, щял да я убие. Налагало се да тръгне сега, не можела да чака до януари.

Ник отгърна на страницата с дата 24 ноември 1744 г., два дни след завръщането на Бенедикт от Лондон:

Уговорих се с един контрабандист, когото познавам и мога да му се доверя да заведе Тереза и двегодишния й син Ричард до Франция. Нямах време да уредя нищо друго. Тя се страхува от Грегъри и трябва веднага да я спася. Ще трябва да й дам диамантите на Шерборн, за да съм сигурен, че не отива на континента без пукнато пени. Във Франция ще продаде камъните и ще си издейства виза за колониите.

Доста се колебаех за диамантите, в семейството са от много поколения, но ще купя за Палас нови, по-хубави и ще й ги подаря с цялата си любов… аз наистина я обичам. Както обичам и Тереза. Обичам ги и двете, по различен начин, но изглежда, че само ще ги нараня. Не съм достоен за нито една от тях, но ще прекарам живота си като се опитам да се реванширам.

Не мога да изоставя Тереза — особено като знам, че носи мое дете. Смятам да призная детето й, разбира се, ще трябва да кажа на Палас. Все пак ще се опитам да направя всичко, което е по силите ми, за да не й причинявам болка — може би след време тя ще ми прости…

Боли ме като пиша тези редове, но е най-добре Тереза да отиде в Америка. Нашата любов е невъзможна — сега животът ми принадлежи на Палас, а животът на Тереза тук е изпълнен с адски мъки. Тя заслужава да си потърси щастието и може би ще го намери в Новия Свят. Мога само да се моля за това. Разтревожен съм — мина доста време, откакто седнах да пиша тези редове. С Тереза трябваше да се срещнем в кулата при първа възможност след залез и оттам да я откарам до брега на срещата с контрабандистите. Вече е малко след десет и аз се боя от най-лошото. Диамантите са в мен, два от най-бързите ми коня са оседлани и чакат отпред. Всичко е готово.

Само че Тереза още я няма.

Знам пътя, по който ще дойде — онзи, по който толкова пъти в миналото е идвала при мен — през тунелите под имението Мандъвил. Преди много време, сякаш е било в друг живот, когато с Грегъри бяхме малки, открихме таен вход за тунелите извън имението. След като с Тереза станахме любовници, аз и показах къде е и тя го използваше. Тази вечер трябваше да дойде по същия този път, но още я няма.