Шърли Бъзби - Циганката

Джейсън пусна коня си в див галоп, мъжете го следваха по петите. Въпреки това им трябваха почти петнадесет минути, докато се преборят с ниско надвисналите клони и достигнат малката долина, където бе решила да се скрие Катрин. Ала вече беше късно.

С изключение на коня без ездач, който побутваше с глава проснатата на тревата неподвижна фигура, долинката беше пуста. Лицето на Джейсън побеля като платно, той скочи от коня си и хукна към падналия. Не, не беше Катрин! Позна Паки, момчето, което беше натоварено да следи Давалос, и сърцето му потръпна от лошо предчувствие. Коленичи до ранения и внимателно повдигна главата му.

Момчето отвори очи и проговори задавено:

— Те… хванаха мисис! Тези мръсници взеха мисис със себе си. Тя се отбраняваше… като тигрица, но нападателите бяха много. — Момчето беше загубило много кръв от зейналата в рамото му рана и гласът му се превърна в неясен шепот: — Опитах се да й помогна! Май улучих един. Но господарката беше заобиколена от много мъже и не посмях да стрелям, за да не я засегна.

Джейсън му направи знак да не се вълнува ненужно.

— Ти си смело момче. Не се тревожи, ще върнем господарката. Първо обаче трябва да се погрижим за раната ти. — Опита се да изобрази уверена усмивка. — Преди да ти позволя да изгубиш съзнание, кажи ми колко хора броеше отрядът.

— Двайсет или трийсет; стори ми се, че бяха същите както по-рано.

Лицето на Джейсън се вкамени. Той вдигна момчето на седлото и препусна обратно към Тер дю Кьор. Отиде при баща си едва след като лично отстрани заседналия в рамото куршум и Паки потъна в неспокоен сън. Обясни случилото се с кратки, привидно безучастни думи.

Гай беше ужасен.

— Тръгвай след нея! Веднага!

Джейсън безмълвно поклати глава.

— Как така? — смая се Гай. — Нима ще изоставиш жена си на произвола на съдбата? И не ми казвай, че сама си е навлякла тази участ!

— Не, татко, Катрин не беше виновна. Аз не й бях казал, че Давалос отново се навърта насам. Ако бях малко по-откровен, никога нямаше да извърши тази глупост.

— Какво ще правим сега?

— Ще чакаме.

— Какво? Да не си полудял! — изкрещя възмутено Гай.

— Татко, Давалос иска мен! Беше просто щастлива случайност, че в ръцете му попадна Катрин. Животът й не означава нищо за него й ако го притисна до стената, ще я убие, без да му мигне окото. Разбира се, аз можех да оставя Паки да си лежи на тревата и да тръгна по следите на жена си. Но не ми се вярва, че щях да настигна испанците. Дори ако бях успял, Давалос щеше да убие Катрин пред очите ми — просто за да бъде сигурен, че ще го следвам до края на света. Смяташ ли, че бих могъл да допусна това? Я си представи, че беше започнала престрелка и Катрин беше улучена от наш куршум! Не, татко, ще чакаме тук. Давалос ще ми изпрати вест и ще постави условия срещу връщането на Катрин. Всичко, което можем да сторим, е да чакаме и да се молим.

Чакането се проточи през целия ден. Напрежението все повече се засилваше. Едва късно вечерта дойде вест от Давалос — точно както бе предвидил Джейсън. Непознатият ездач изникна сякаш от нищото, профуча покрай къщата и метна в един от прозорците камък, увит с лист хартия. Мъжете го изпратиха с дъжд от куршуми, но всичко стана толкова бързо, че испанецът успя да се изплъзне.

С треперещи ръце Джейсън разви хартията и прочете на висок глас:

Жена ти е в ръцете ми. Ще я намериш западно от река Сабин заедно с мен. Чакам те в търговския пост.

— Кога тръгваш? — попита безизразно Гай. Синът му го изгледа с невиждащи очи.

— На разсъмване. Тази вечер няма да стигна далеч, а и трябва да подготвя някои неща.

Тъй като непосредствената опасност беше отминала, мъжете и семействата им се прибраха по къщите си. Никой не говореше, всички бяха тихи и потиснати.

Джейсън се беше облегнал на една колона на верандата и се взираше в мрака. Стараеше се да не мисли за Катрин и да изглежда невъзмутим както винаги. Ако искаше да я върне у дома жива и здрава, имаше нужда от хладен, свободен от емоции разум. Трябваше да мисли за нея като за стока, в която няма живот; ако се поддадеше на заплашващия да го надвие страх, Катрин беше загубена.

Откъм края на горичката се чу шум и Джейсън замръзна на мястото си. Приведе се напред и след малко различи тропот на колела. След минута слезе от верандата и улови ръката на Пиещия кръв.

— Най-после се върна! — изтръгна се неволно от устните му.

Индианецът изгледа изпитателно сгърченото от мъка лице на приятеля си.