Шърли Бъзби - Циганката

— Моля! — отговори ледено Джейсън. Дукът си играеше с него, това беше повече от ясно! А Джейсън не понасяше игрички, в които не печелеше той.

— Крадецът е бил джентълмен със съмнителна слава на име Хенри Хорас. Дребен крадец, който многократно е пребивавал в Нюгейт. Жена му е келнерка в една пристанищна кръчма. Отидохме да си поговорим с нея.

Дукът направи дълга пауза и продължи едва когато Джейсън нервно забарабани с пръсти по облегалката на креслото.

— Тя твърди, че в онази нощ мъжът й имал важна среща с някакъв чернокос индивид. Обслужила ги с бира. Непознатият наел Хенри да претърси стаята ти. Тя не знае нито кой е бил чернокосият, нито защо му е било необходимо да претърси вещите ти. Може би… — заключи Роксбъри с внимателен поглед към племенника си, — …може би ти имаш да добавиш нещо.

Джейсън реши да бъде откровен:

— Катрин ми даде важно указание — обясни той. — Пендълтън търсел някаква карта, която уж била у мен. Възможно е този Хорас — или чернокосият му работодател — също да се е интересувал от нея.

— Карта ли? Каква карта?

— Ако знаех, с удоволствие щях да ти кажа. Но нямам и най-малка представа. Не бихме ли могли да поговорим отново за жена ми?

— Слушам те!

— Утре трябва да се върна във Франция; не мога да седя тук и да чакам малката змия, за която се ожених, да благоволи да се покаже. Възможно е тя изобщо да не е напускала Франция. Когато не играя ролята на послушното кученце на Монро, ще я търся из Париж. Само че… имам нужда от човек, който да направи същото в Англия.

— Да не би да ме молиш за услуга? — попита Роксбъри.

— Да, по дяволите! Разбира се, мога да си наема човек, който да души вместо мен. Но ти имаш предостатъчно връзки и ако Катрин е в Англия, ще я намериш още преди моят човек да е надушил първата следа.

— Както винаги, умееш очарователно да поднасяш молбите си. Всеки път ме смайваш — промърмори Роксбъри.

— Нарочно ме оставяш да се мятам на въдицата, нали, чичо?

— Разбира се, че да! Вземаш се прекалено на сериозно и чак ме заболява да те гледам такъв. Нима наистина се съмняваш, че ще ти помогна? Кога съм отклонявал молбите ти?

Джейсън беше достатъчно добре възпитан, за да изобрази съкрушено лице.

— Никога! — изръмжа той. — Сигурно трябва да ти се извиня за лошото си настроение. Тази женитба ме обърка напълно.

Да види племенника си скромен като обикновен смъртен — това вече беше нещо ново! Дукът побърза да скрие ироничната си усмивка и успокояващо промълви:

— С обичайната си арогантност ти сигурно вече си казал на лейди Тримейн да ме уведоми, ако жена ти все пак се върне и Лейчестършир?

Джейсън кимна в знак на съгласие.

— Добре, ще направя всичко, което е по силите ми. Щом узная и най-дребната подробност, ще ти пиша. Надявам се, че ще ме уведомиш кога потегляш обратно за Америка.

— Ако не я намеря до края на преговорите, сигурно ще се върна още веднъж в Англия.

Роксбъри се приведе малко напред и изгледа пронизващо племенника си.

— Не ти го препоръчвам — проговори с необичайна настойчивост той. — В твой собствен интерес е да напуснеш Франция най-късно до средата на май. Най-добре е да се махнеш окончателно от Европа. В Англия не можеш да направиш нищо, което не бих могъл да свърша и аз. Достатъчно ясно ли се изразих?

Джейсън подсвирна тихо през зъби.

— Искаш да кажеш, че през втората половина на май Англия ще нападне Наполеон?

— Не съм казал нищо подобно — отговори дукът, но в сивите му очи проблесна недвусмислено предупреждение.

Преди да се върне във Франция, Джейсън имаше да уреди още нещо. Потегли право към дома на Клив Пендълтън.

Избута настрана слугата, който му отвори вратата, и влезе неканен в дневната.

Пендълтън, който все още носеше ръката си в стегната черна превръзка, се бе излегнал лениво на дивана; на масичката до него беше оставена бутилка портвайн. Когато Джейсън нахлу като ураган в стаята, той скочи като ужилен и изсъска:

— Кой ви пусна да влезете? Нямам какво да ви кажа!

Джейсън го сграбчи за реверите и го издърпа да стане.

— Аз обаче имам! Приемете го като приятелско предупреждение! Никога вече не смейте да заплашвате Катрин! А ако причините и най-малка неприятност на Рейчъл Тримейн, аз лично ще ви разбия черепа!

Клив се изтръгна от яката му хватка и изпъшка:

— Значи онази мръсница ме е издала! Така ми се пада! Трябваше да знам, че от нея не може да се очаква нищо добро. Проклети жени! Никога не правят онова, което им се казва?