Шърли Бъзби - Циганката

Не, той не можеше да допусне това! Знаеше как да я намери. И ако не й извиеше врата в първия пристъп на гняв, щеше да я научи да го уважава и да му се подчинява. За развод и дума не можеше да става!

Вълнението отстъпи място на хладна ярост. Започна да размисля къде ли би могла да отиде. Сигурно беше продала накитите и това щеше да й помогне да се издържа известно време. Все някога обаче трябваше да се обърне към роднини или приятели, а в Париж не познаваше никого освен леля си и чичо си.

Потънал в мрачни мисли, Джейсън се запъти към хотела, където бяха отседнали граф и графиня Маунт. Ядоса се още повече, когато още с влизането си попадна на Елизабет и майка й. Графът също беше там, изправен до камината в елегантен вечерен костюм, и приветливата му усмивка веднага подсказа на Джейсън, че Катрин не е потърсила помощ от него. Искреността беше едно от основните качества на възрастния мъж и ако Катрин му бе разкрила истината, Джейсън щеше да бъде посрещнат по съвсем друг начин.

Семейството се готвеше да отиде на соаре в двореца на граф Д’Артоа и Джейсън, който не обичаше да говори за собствените си проблеми, побърза да се извини:

— Изглежда не съм прочел правилно писмото на жената си. Сметнах, че е дошла да ви посети, но трябва да призная, че все още не съм свикнал с почерка й.

В очите на графа просветнаха развеселени искри.

— Така е, почеркът на Катрин отдавна е отчаял цялото ни семейство! Но трябва да имам предвид, че първите уроци й бяха дадени твърде късно, и да се радваме, че изобщо се научи да пише. Не, тя не е тук, за последен път я видях в хотела ви вчера. — Той се обърна към жена си и попита: — Идвала ли е Катрин днес при вас?

— Разбира се, че не! — изръмжа недоволно Сеси. — Защо й е трябвало да идва?

— Права сте — отговори кратко Джейсън, поклони се и си тръгна. Беше потънал в мислите си и не забеляза злобната усмивка, с която го изпрати Елизабет. Тя тъкмо си припомняше нещастното, отчаяно лице на братовчедка си, дошла при нея, за да помоли за помощ.

Джейсън побърза да се върне в „Крийон“ и повика Жана, но получи още една лоша вест. Портиерът му съобщи, че Жана е напуснала службата в хотела и е започнала работа при мадам Севидж.

От този момент нататък Джейсън беше наясно къде се е скрила Катрин — там, където отиваха всички избягали съпруги, в дома на майка си.

Наранената гордост го подгони да прекоси цяла Франция, да премине Ламанша и да препуска като луд през половин Англия, докато стигне Лейчестършир и прекрасната стара къща в стил Тюдор, където живееше Рейчъл Тримейн.

Хънтърс Хил беше построен по времето на кралица Елизабет I от червени тухли. По друго време Джейсън сигурно би се възхитил на архитектурата, но сега само захвърли юздите на изтощените коне в ръцете на протичалия градинар, хукна по парадното стълбище и затропа с юмруци по тежката врата, докато се появи посивелият портиер.

Старецът, който виждаше за първи път този едър, капнал от умора и безсъние мъж, не пожела да го пусне вътре, но Джейсън беше в такова състояние, че целият свят му беше безразличен.

— Драги мой — заговори с опасна кротост той, — ако веднага не ме отведете при господарката си, ще се видя принуден да ви отстраня от пътя си и да я потърся из къщата. Ако се наложи, ще я намеря дори във ваната!

— О! — прошепна шокирано портиерът, но не посмя да възрази и отведе мрачния млад господин в малката стая, където лейди Рейчъл Тримейн седеше наведена над бродерията си.

Джейсън беше толкова сигурен, че ще намери Катрин при майка й, че в първия миг загуби ума и дума. Само след няколко минути се увери, че Рейчъл не знае нищо за дъщеря си след изчезването й от циганския лагер.

Следващият половин час беше най-неприятният в живота му. Не само, че трябваше да обясни на развълнуваната майка кой е, но трябваше и да признае, че именно той носи вина за изчезването на дъщеря й.

Думите му бяха последвани от дълго мълчание. По някое време Рейчъл промълви със слаб глас:

— Няма ли да седнете, мистър… Севидж?

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете? — попита с почти плаха усмивка Джейсън.

Рейчъл пое дълбоко въздух.

— Не, мистър Севидж, не е всичко. Слава богу, най-голямата ми тревога се оказа неоснователна. Вече знам, че дъщеря ми е жива. Това е много повече, отколкото знаех до идването ви. До новото си изчезване в Париж тя е била на сигурно място… макар и относително.

— И?

— Вие сте дошъл толкова бързо, че е твърде възможно да сте я задминал по пътя си насам. Пощенската служба не е толкова бърза като конете ви.