Шърли Бъзби - Циганката

— Разбира се, че искам да науча истината — промърмори тихо той. — Трябва да знам също откъде е пристигнал Джейсън и какво възнамерява да прави.

Без да му обръща внимание, Клив разкриви лицето си в грозна гримаса, която трябваше да означава усмивка.

— За това не сте си платили, драги мой.

— Прав сте — съгласи се Давалос. Ръката му милваше копринения шнур. — Платих ви, за да ми доставите картата.

— Не разбирате ли, че започвате да ми досаждате?

— Искате да кажете, че няма да получа исканата услуга?

Клив въздъхна театрално и впи поглед в тавана.

— Точно това искам да кажа! Крайно време е да се махнете оттук, защото…

Той не можа да довърши. Давалос се стрелна към него като нападаща змия. Преметна копринения шнур през врата на Клив и с две ръце го дръпна рязко към себе си. Пръстите на нещастника се вкопчиха в шнура, но напразно. Давалос го дръпна още по-силно.

— Виждате ли, амиго? — изсъска в ухото на врага си той. — Не беше много умно да се държите така предизвикателно.

Клив, който се бореше отчаяно с мрака, заплашващ да го погълне, едва чу думите му. Направи последен, отчаян опит да се изтръгне от жестоката хватка, но само след минута тялото му се свлече безжизнено на пода.

Без да бърза, Давалос огледа жертвата си, после хвърли шнура и излезе. Коридорът беше пуст и той се скри необезпокояван в нощта. Ако имаше късмет, слугите на Клив още дълго нямаше да надникнат в дневната. Вече нямаше избор — трябваше веднага да напусне Англия, преди да го заподозрат в убийство. Но това му беше добре дошло, защото беше сигурен, че Джейсън Севидж е на път към Ню Орлиънс. Трябваше да го следва по петите. За съжаление испанецът се лъжеше. Джейсън не беше на път към Ню Орлиънс, а препускаше към Париж.

По целия дълъг път между френския бряг и столицата Джейсън не научи нищо за двете жени, които търсеше. Напразно разпитваше гостилничарите и пощенските служители. Когато пристигна в хотел „Крийон“, не го очакваше никаква вест. Дните минаваха, но от младата му жена нямаше нито дума.

Когато го питаха за Катрин, той отговаряше, че я е изпратил при семейството си в Луизиана. Празните стаи на изискания апартамент станаха непоносими, той се премести в не толкова благоприличен хотел и се хвърли в такива изстъпления, че скоро стана известен в града под името „Лудия от Луизиана“. Два пъти се би на дуел — първия път с кавалера Д’Арси, който беше истинската причина за женитбата му с Катрин. Дуелът беше кратък — Джейсън уби противника си с един изстрел между очите. Само фактът, че никой не обичаше ДАрси, го предпази от арестуване. Макар че Наполеон лично бе забранил дуелите, френското правителство предпочете да не замесва полицията в този случай, за да не навреди на напредналите преговори за продажбата на Луизиана.

Джейсън не се грижеше нито за клюките, нито за риска; прекарваше нощите си в игрални салони и кръчми, прегръщаше все нови и нови красиви жени. Гордостта му забраняваше да търси жена си; очевидно тя не се интересуваше вече от него. Имаше достатъчно други, готови да споделят леглото му. Вземаше ги безразборно — стремеше се да изтрие образа на Катрин в съзнанието си, като преспи с колкото се може повече жени.

Най-после бързото писмо на Монро сложи край на изстъпленията му. Когато се появи в посолството, се бе постарал да заличи всички следи от разпътния си живот. След кратък поздрав Монро заговори направо:

— Решихме да платим на Франция шестдесет милиона франка за цялата територия на Луизиана — обяви той.

— Знаете ли точно какво купувате? Размерите на територията и досега не са точно определени. Дали французите са наясно къде минават границите? Барбе-Марбоа даде ли ви доказателства, че това огромно парче земя наистина принадлежи на Франция?

Монро мърдаше неспокойно на стола си. За Съединените щати договорът имаше един-единствен предвидим резултат: война с Испания. Всъщност, тези петнадесет милиона долара се плащаха само за да се осигури ненамесата на Франция.

— Ливингстън е уговорил всичко с Талейран, най-важния министър на Наполеон — отговори дипломатично той.

— Какво е казал онзи стар хитрец?

Монро се поколеба. Безсрамието на младия мъж го нервираше, но трябваше да има предвид писмото на президента Джеферсън, в което го съветваха да има доверие на Севидж.

— Талейран е отговорил, че можем да правим с Луизиана каквото си искаме.

Джейсън едва не избухна в смях. Типично за Талейран!

— Радвате ли се, че родната ви страна ще стане част от Съединените щати? — попита Монро.