Шърли Бъзби - Циганката

Джейсън вдигна рамене.

— Не виждам кой знае каква разлика. Освен това Конгресът също има право да си каже думата.

Монро кимна. Парламентът непременно щеше да им създаде трудности. Първо обаче трябваше да осведомят подробно Джеферсън какво е постигнала парижката делегация.

— Сега, когато преговорите са приключени, вие нямате причини да се задържате в Париж — или се лъжа?

Джейсън се поколеба само секунда.

— Не! — отговори твърдо той.

— Готов ли сте да направите отще една услуга на президента и да му отнесете документите по договора? — Всъщност, това не беше въпрос, а констатация, и двамата го знаеха.

Два дни по-късно Джейсън беше застанал на палубата на кораба и гледаше как европейският бряг се стопява в мъглата. Тръгваше към дома. В малката кожена кесия, която носеше на голо под ризата си, бяха скрити всички секретни документи, удостоверяващи сключването на договора.

Той се взираше с безизразно лице в безкрайната синьо-зелена морска шир и мислеше за малката си жена, скрила се кой знае къде. Дали нямаше да изчезне в кървавата вихрушка на предстоящата война? В продължение на един дълъг миг пред погледа му се изправиха две разплакани виолетови очи и сърцето му се сви от неизпитван досега страх. Но той побърза да прогони неканените мисли, сви рамене и се прибра в кабината си.

Утрото беше горещо и небето блестеше ясносиньо. Джейсън, облечен в жълти памучни панталони и елегантно скроен тютюнев жакет, много искаше да предприеме нещо по-различно в такова утро, но щом бе поел ролята на куриер, трябваше да я изпълни докрай.

След като прегледа внимателно документите, донесени от Джейсън, президентът Джеферсън вдигна глава и изгледа младия човек с доволна усмивка. Джейсън също се ухили.

— Значи, свършихме и тази работа — промълви президентът.

Джейсън кимна бавно и усмивката му изчезна.

— Остава конгресът — прибави замислено той.

Сините очи на Джеферсън потъмняха, брадичката му изпъкна още по-енергично.

— Ще се преборим и с него. Ще ги убедя да приемат договора, каквото и да ми струва!

— Дано федералистите ще се съпротивляват до последно, а щом вестниците надушат нещо за преговорите, не бих искал да съм на ваше място, сър, ако разрешите.

Джеферсън кимна едва забележимо и след малко попита:

— А ти, моето момче? Какво възнамеряваш да правиш сега?

Джейсън сви рамене.

— Още днес следобед тръгвам за Ню Орлиънс. Ако, разбира се, нямате други поръчения за мен — прибави учтиво той.

— Тази неочаквана любезност започва да ме тревожи — отговори с едва забележима ирония президентът. — Върви си в къщи и се наслаждавай на лятото. Вече знам къде да те намеря.

Ню Орлиънс кипеше от вълнение. Новината, че Испания е отстъпила Луизиана на Наполеон, въодушевяваше жителите на града, които все още се чувстваха французи. Улиците бяха огласени от радстни викове:

— Не е ли великолепно, Алфонс? Най-после сме истински французи!

— Не мога да повярвам! Луизиана е франска колония! Vive la France!

Как ли щяха да реагират, като узнаеха колко кратко щеше да трае френското владичество? И че въпреки тържествените си обещания да задържи Луизиана, Франция беше побързала да я продаде тайно на Съединените щати? Джейсън ухилено си представяше изблиците на гняв у испанците и смайването на французите.

Той пристигна в Ню Орлиънс и се настани в празната градска къща на дядо си. Разбираше се добре със стареца, който предпочиташе да прекарва времето си в обширната плантация в пустошта на Луизиана. При баща си във Вирджиния Джейсън трудно се задържаше по-дълго от ден; с майка си почти не поддържаше връзка. Тази хладна, елегантна френска дама живееше в Ню Орлиънс, но предпочиташе да не си спомня женитбата с Гай Севидж и родения от нея син. Френското общество беше много развеселено от навика й да обръща решително глава настрани, когато случайно срещнеше Джейсън на някой от многобройните приеми.

Всички останали го посрещнаха сърдечно, където и да се покажеше, — особено жените. Зарадваха му се и в многобройните места, където мъжете прекарваха приятно времето си и с които се славеше големият град на Мисисипи.

Джейсън без трудности се нагоди отново към живота, който предлагаше градът на заможен ерген като него. Живееше от ден за ден, без да се тревожи особено от въпросите на морала — ставаше късно, закусваше в някое от многобройните кафенета и се срещаше с приятели; следобед посещаваше надбягванията с коне или борбите с петли; след вечерята играеше карти, пиеше или обсъждаше качествата на новопристигналите уличници в най-скъпите бордеи на града. Ала след известно време това започна да му омръзва и той все по-често оставаше вечер в къщи.