Шърли Бъзби - Циганката

Постепенно в душата й се надигна протест — тя не беше извършила нищо лошо и не заслужаваше да я наказват така! Защо да се чувства виновна? Щом компанията й му беше неприятна, защо не я пуснеше да си върви? Нима не знаеше, че тя копнее да се върне в Англия?

Междувременно Пиер беше пристигнал с каретата на Джейсън, така че вече не бяха зависими от наетата карета с бавните й коне. Освен това Джейсън беше купил два великолепни ездитни коня и персоналът, както и останалите гости на хотела, скоро свикнаха да виждат младото семейство да излиза на езда в ранните сутрешни часове.

Катрин се наслаждаваше на разходките. Беше лудо влюбена в сивата си кобила и когато вятърът си играеше с косите й, отново се чувстваше някогашното волно циганско момиче. Дори Джейсън ставаше по-достъпен по време на сутрешната езда и на няколко пъти сърцето й заби по-силно, забелязвайки жадния поглед, впит в зачервените й бузи и пълните устни.

С времето Катрин откри нещо, което я изпълни с ужас: тя се чувстваше добре в негово присъствие. Осъзна, че е изгубила борбата срещу невероятната му привлекателна сила.

Имаше мигове, особено през нощта, когато лежеше сама и безсънна в леглото си и с болка си мислеше в какво безизходно положение е изпаднала. В такива мигове мразеше похитителя си и горещо желаеше да не е отишла онази вечер в циганския лагер.

В „Крийон“ живееха и други английски гости, защото след сключения в Амиен мир Париж отново беше привлекателна цел за англичаните, въпреки новите заплахи от война. Някои бяха дошли от любопитство, за да проследят отблизо действията на това бандитско правителство; други идваха, защото беше модерно да се ходи в Париж, а трети, защото никой европейски град не беше толкова красив през пролетта. Катрин живееше в постоянен страх, че някой може да я познае, защото Джейсън без угризения на съвестта я представяше навсякъде като своя съпруга; тя хранеше подозрение, че тази игра особено го забавлява. Когато излизаха двамата, избягваше единствено срещите с Монро.

Трябваше да се предвиди, че въздържанието между двамата не можеше да трае дълго. Джейсън не беше оставал дълго без жена, а и не я беше довел в Париж, за да я развежда из забележителностите му. Можеше да се предвиди също, че все някой щеше да ги познае. И все пак фаталната случайност дойде съвсем неочаквано.

Както бе обещал, Джейсън наминаваше често в американското посолство; срещаше се както с Монро, така и с другия американски посланик Ливингстън. Срещите им изискваха безкрайна предпазливост, освен това Джейсън трябваше непрестанно да балансира между опасенията на сънародниците си и необходимостта да пази мълчание относно своите извори на информация.

Робърт Ливингстън беше вече на възраст и злобните клюкари твърдяха, че е глух като пън. Ала глухотата не правеше мъжа глупав и когато Джейсън усещаше върху себе си някой от обичайните му дълги, преценяващи погледи, неволно заставаше нащрек. Острите сиви очи проникваха в най-скритите му мисли; той започваше да се движи неспокойно на стола си и да се пита дали Ливингстън не е проумял, че и той, и Монро са само пешки в голямата игра между държавите.

Въпреки че ролята му си оставаше неясна, двамата американски дипломати проявяваха учудваща готовност да му се доверят. В присъствието на Джейсън Монро се държеше така, сякаш младият мъж също е един от посредниците.

— По дяволите, човече, какво трябва да означава това? Франция не била готова да разговаря за Флорида! А аз си мислех, че сме седнали да преговаряме най-вече заради Флорида! Сега пък онзи Барбе-Марбоа ни казва със студена усмивка в лицето, че имал намерение да продаде само Луизиана. Вече нищичко не разбирам.

Джейсън винаги проявяваше разбиране към подобни избухвания, но не беше готов да каже повече, отколкото знаеше. Ако беше разкрил пред двамата дипломати всичко, за което беше осведомен — например насочващата ръка на английското правителство зад предложението на банкерите, — щеше да се забърка още повече в преговорите, а той в никакъв случай не го желаеше.

Правеше му впечатление, че обикновено Ливингстън предоставя думата на разговорливия Монро; въпреки това Джейсън беше наясно, че именно Ливингстън е в състояние да нанесе големия удар. Той не се съмняваше в способностите на Монро, но беше уверен, че Ливингстън прониква по-добре в скритите зависимости на нещата.

При една от тези срещи Джейсън тъкмо се канеше да се сбогува, когато Монро го спря.