Шърли Бъзби - Циганката

— Знам, че се ползвате с доверието на Джеферсън и сте осведомен за някои подробности относно сделката за Ню Орлиънс, но все още не разбирам каква роля играете всъщност. Ще бъдете ли така добър да ме просветите по въпроса?

— Боя се, че и самият аз не проумявам докрай ролята си. А щом не я разбирам, как бих могъл да ви я обясня?

Монро не сметна уклончивия отговор на Джейсън нито за смешен, нито за забавен.

— Така значи — промърмори сухо той. — Не желаете да говорите за това. Е, добре, може би трябва да се радвам, че президентът е заобиколен от дискретни сътрудници… За какво става дума?

Джжейсън отговори, подбирайки внимателно думите си:

— Ще ви разкрия една възможност, която може да бъде от значение за преговорите. Първо обаче трябва да изясня две неща. Не мога да ви кажа откъде съм почерпил знанията си. Ще ви дам честна дума, че това, което ви казвам, е истина, и вие трябва да ми повярвате. Второ, няма да отговарям на въпросите ви. — Той погледна Монро право в очите и заяви: — Ако не се съгласите с тези две съображения, няма защо да продължаваме разговора си.

Обезпокоен и едновременно с това заинтригуван, Монро оглеждаше внимателно събеседника си. Какъв нахалник! Ала Джеферсън му бе поверил секретна информация, а президентът умееше да подбира хората си. Младият Севидж се славеше като дебелоглав и безогледен човек. Всъщност, тези качества носеха определена полза. Нищо не му струваше да изслуша съобщението му.

— Продължавайте! — кимна с усмивка той. — Събудихте любопитството ми и ви обещавам, че няма да задавам неделикатни въпроси.

Джейсън се приведе напред. Обичайното подигравателно изражение изчезна от лицето му.

— Сдобих се с известни сведения — започна той, — според които френският финансов министър Барбе-Марбоа наскоро е направил посещение при вас и посланик Ливингстън. Осведомил ви е, че Франция би желала да преговаря с вас не само за продажбата на пристанището и града Ню Орлиънс, а и за цялата Луизиана.

За момент Монро не успя да прикрие учудването си. Барбе-Марбоа наистина бе дошъл в посолството, но дали младият човек беше осведомен за препятствията, които се изпречваха на пътя на френското предложение? Дори ако не вземеха предвид огромната сума, която искаше Франция и която Съединените щати надали бяха в състояние да съберат, нито Монро, нито Ливингстън бяха упълномощени да купуват земя. Трябваше да преговарят за правата над Ню Орлиънс, за плавателния път по Мисисипи и толкова. Имаха ли право просто така да закупят една огромна територия? И то от правителство, което може би не беше неин законен собственик?

Монро въздъхна и се постара да обясни:

— Вие, разбира се, знаете, че в конституцията не е предвидено такова нещо. Кой би помислил, че Наполеон има такива фантастични идеи?

Без да се впуска в юридически подробности, Джейсън продължи:

— Аз пристигнах тук като агент на английската банка Хоуп и Беаринг, ако желаете да го наречете така. Те ме упълномощиха да ви съобщя, че са готови да отпуснат на Съединените щати всяка сума, която е необходима за покупката на Луизиана.

Монро загуби ума и дума; това беше повече, отколкото смееха да се надяват. После попита, без да разкрива и частица от възбудата си:

— Докъде са готови да стигнат банкерите?

За първи път, откак беше влязъл в стаята, Джейсън се отпусна. На лицето му изгря обичайната подигравателна усмивка.

— Десет милиона с шест процента лихва — отговори той.

Монро въздъхна доволно. По-късно двамата с Ливингстън щяха да си поблъскат главите над проблема как Хоуп и Беаринг са узнали за продажбата на Луизиана и — което беше още по-важно — откъде им беше известна горната граница, която американците бяха поставили за продажната цена.

Джейсън сметна, че задачата му е изпълнена, отклони умело настойчивите въпроси на Монро и се сбогува. Сънародникът му успя само да го увещае да дойде отново след няколко дни и да държи американското посолство в течение на намеренията си.

След като първата част от работата беше свършена, мислите на Джейсън се насочиха отново към Тамара. Време беше да изработи някакъв план за пребиваването им в Париж. След обещанието да поддържа постоянна връзка с Монро първоначалното му намерение да наеме дворец извън града надали щеше да се осъществи.

Поддавайки се на някакво внезапно настроение, той спря край една от многобройните сергии с цветя и купи два огромни букета червени карамфили. Реши, че е малко смешен, когато влезе натоварен с цветята в разкошното фоайе на хотела, и съчувствената усмивка на портиера само усили неловкостта му. Само след минути целият персонал щеше да узнае, че мосю и мадам Севидж са се скарали или че са лудо влюбени един в друг. Никак не му харесваше да става предмет на разговори между прислугата и когато влезе в антрето, на челото му беше изписана дълбока бръчка.