Шърли Бъзби - Сърце за продан

— В качеството си на обиден имам право да избера оръжието, времето и мястото… Защо не тук и сега?

— Тук? В страноприемницата? — изумен попита Гейлорд.

— Може би не точно в салона — отговори Морган и очите му подигравателно блеснаха. — Градината отстрани ще свърши отлична работа. Какво мислите?

— Съгласен съм. Изберете вашето оръжие — каза Гейлорд, който започваше да изтрезнява пред опасността на един предстоящ дуел.

— Юмруци — тихо заяви Морган.

— Юмруци? — невярващо повтори Гейлорд. — Ама какъв сте вие? Простак! Един джентълмен не се бие с юмруци.

— Вие твърдите, че аз не съм джентълмен.

Гейлорд преглътна, като проклинаше количеството уиски, благодарение на което бе се оплел в такова неудобно положение. Не можеше да отстъпи. Пое си дълбоко дъх и направи опит да се изрепчи.

— Отлично! Не мога да очаквам друго от човек като вас.

Морган бе изключително търпелив и до известна степен изпитваше съжаление към отблъснатия влюбен младеж. Едно разбито сърце не се утешава лесно, но той вече започваше да се дразни и затова предупреди противника си.

— Още една дума и ще бъда принуден да ви убия вместо да ви дам урока, който заслужавате.

Изглежда Гейлорд не смяташе да задълбочава караницата. След няколко минути двамата мъже излязоха, последвани от приятелите на Гейлорд. Навън бе тъмно, но прозорците на страноприемницата достатъчно осветяваха избраното място. Един от младежите се приближи към Морган.

Ако желаете, мога да стана ваш секундант, господине — каза той учтиво. — Името ми е Бланшар, Евън Бланшар.

Много мило от ваша страна — отвърна Морган. — И сега, след като и тази дребна подробност е спазена, можем да започваме.

Гейлорд притеснено подръпна вратовръзката си и попита.

— Какво по-точно предлагате?

Морган бързо огледа терена — мястото бе равно и нямаше предмети, които да им пречат.

— Ето какво — ще се бием с юмруци тук — обясни той. — Бланшар и другият ви приятел ще ни бъдат свидетели и секунданти. Първият, който пусне кръв на противника си, ще се счита за удовлетворен. Това достатъчно ли е?

Гейлорд мълчаливо потвърди. Изумлението му преминаваше и той вече си възвръщаше самоувереността.

— Известно е колко съм ловък в ръцете — каза той с нотка на превъзходство. — А вие сте поне десет години по-възрастен, господине. Наистина ли държите на физическа разправа от този вид?

Морган сдържа подигравателния си смях и отговори, без да помръдва.

— Мисля, че ще се справя. Не се тревожете за мен. — Ако този млад идиот считаше, че той е твърде стар — на тридесет и три години! — то бързо щеше да проумее грешката си. Последните години бе водил живот, изпълнен с опасности и не му липсваха нито опит, нито упражнения.

Двамата противници си приличаха. Морган бе малко по-висок, но Гейлорд бе по-широкоплещест. Напрегнато мълчание съпровождаше приготовленията им. Морган спокойно свали сакото и часовника си, на който все така висеше малкото златно кръстче. Той подаде предметите на Бланшар и започна грижливо да развръзва стегнатата си вратовръзка.

Жестовете на Морган бяха сигурни и премерени, докато Гейлорд извършваше същите движения припряно и рязко. Гневът му нарастваше и когато бяха готови да започнат борбата, той преля. Гейлорд се изпъчи срещу врага си и заяви заплашително.

— Няма да се ожените за Мелинда. Тя ми даде сърцето си и вие няма да ми го отнемете.

Морган се подразни. Изкушението да отговори, че може да си задържи Мелинда, бе прекалено силно. Ако отначало Морган бе изпитвал и най-малкото желание да се ожени за младото момиче, то бръщолевенията, глупостите и лекомислията, родени от безмозъчната й глава, го бяха изтрили. Само че бе почтен човек и не можеше да върне назад думите си. Но горчиво се разкайваше за своето предложение.

— Позволете ми да ви припомня, че младата дама, чието име произнасяте под път и над път, прие предложението ми и ще се омъжи за мен — студено отбеляза той.

Гейлорд скръцна със зъби.

— Но тя няма да се омъжи за вас — повтори той. — Можете да смятате, че засега сте победител. Но ще видите кой в крайна сметка ще стане неин съпруг.

Морган вдигна рамене.

— Ако свършихте речта си, може би ще благоволите да започнем — предложи той.

— О да, за Бога, да!

Борбата бе неравна още от началото. Силите на Гейлорд се удесеторяваха от справедливия според него гняв. Но и така той нямаше шанс срещу съперник със стоманени мускули и светкавични рефлекси. Юмруците на Морган бяха като боздугани и въпреки че младежът успя да улучи странично лицето му, противникът му сложи край на необикновения дуел с прав удар в челюстта. Гейлорд загуби равновесие и зари нос в прахта. По брадата му се стичаше кръв.