Шърли Бъзби - Сърце за продан

— Ама разбира се! — отговори Леони с престорено безгрижие. — Нямаше никакви трудности.

— Изглеждаш странна — Ивет я наблюдаваше с тревога и попита с напрегнат глас. — Заклеваш ли се, че всичко е наред?

— Прекалено много проблеми си създаваш — засия Леони. — Всичко е наред и съм доволна, че тази вечер не ни донесе още дългове.

— Колко пъти мислиш, че ще е възможно да постъпваш по този начин? Все пак не можеш да следиш дядо си всяка вечер. Този път си извадила късмет, но вероятно няма винаги да е така.

Леони сдържа горчивия си смях. Какъв късмет… Само ако Ивет знаеше!

Ивет й зададе още няколко въпроса и вече поуспокоена се прибра в стаята си. Леони изтощена се отпусна на леглото и щом главата й се допря до възглавницата, потъна в дълбок сън.

На другия ден се събуди чак по обяд. Бе възстановила почти изцяло природната си енергичност, независимо че още изживяваше снощните събития. Насили се да не мисли за времето, прекарано в прегръдките на непознатия. Стореното — сторено! Сви кафявата рокля на топка, раздра фустата и скри всичко в стара чанта, която хвърли в ямата за смет.

Започна да търси Ивет, а мислите й се въртяха около полиците, които все още стояха в чантичката. Какво да прави с тях? Трябваше ли да ги унищожи? Щеше да е по-разумно да не са сред вещите й, когато кражбата бъде разкрита.

Ивет забеляза промяната в поведението на сестра си. Но не можеше да проумее откъде идва. Имаше чувството, че нещо в Леони е изгаснало. Запита се дали й е казала всичко. Учудваше се, че Леони не тръби за победата си, защото обикновено, когато тя постигнеше набелязаната цел, триумфът й изобщо не можеше да се нарече скромен.

А Клод не забелязваше нищо, но това си бе в реда на нещата. Както обикновено мъчеше го главоболие, но то въобще не засилваше проницателността му. В крайна сметка към четири следобед той се почувства по-добре и реши да помоли господин Слейд за среща. Затова се отправи към къщата на губернатора, преди да е започнал отново да се налива. Новината за смъртта на Гайозо го разтърси, но трябваше да си признае, че вестта за заминаването на господин Слейд го опечали много повече. Осведоми се за адреса на въпросния господин, но прислужникът не го знаеше — господин Слейд бе изказал съболезнованията си на семейството и бе заминал, като бе взел и багажа си. Слугата не можеше да му каже нищо повече.

Клод си тръгна замаян. Господин Слейд бе толкова подходящ! Старецът се запъти към любимото си кафене на ъгъла на улиците „Рампарт“ и „Тулуза“ с намерение да удави разочарованието си с някоя и друга чашка, като тъжно поклащаше глава.

Не бе направил и стотина крачки, когато забеляза едър, чернокос млад мъж, който вървеше към улица Роял. Господин Слейд! Клод ускори крачка, после се спусна да го гони и успя да го настигне — точно преди той да влезе в едно от многобройните кафенета на улица „Роял“.

— Господин Слейд! — извика той. — Морган Слейд! Почакайте!

Младият мъж спря и погледна през рамо. Все едно че не го познаваше.

— Да? — учтиво запита Ашли Слейд, без изобщо да си направи труда да разкрие пред Клод, че не е Морган.

Сините му очи — същите като тези на братовчед му — определиха до пени цената на добре скроения костюм на възрастния джентълмен, явно аристократ, и той добави вече по-любезно.

— Какво мога да направя за вас?

Клод дори за миг не се усъмни, че срещу него не е Морган Слейд. Ашли лесно можеше да бъде взет за братовчед си, особено от някой, който не ги познава добре. А за нещастие Клод бе виждал Морган всичко на всичко два пъти, при това пиян. Ашли реши да не разкрива самоличността си, докато не разбере дали това недоразумение няма да му донесе някаква изгода.

Пътуването му до Новия свят бе пълно разочарование. Той проклинаше глупавата прищявка, която го бе подтикнала да напусне Англия и да замине за Северноамериканския континент. Тук пари се печелеха само с работа. А Ашли се отвращаваше от всякаква работа. Той обикаляше граничните градчета, живееше на кредит, където можеше, или мамеше на карти, когато нямаше друг изход.

Считаше, че гневът на баща му се е изпарил и бе решил да се върне в Англия. Надяваше се обаче да намери пари за път и да се измъкне от едно положение, което ставаше все по-опасно.

Ашли умишлено не припарваше до Начес, защото знаеше, че чичо му и братовчедите му ще го прогонят като куче. Прекара няколко месеца в Батон Руж и оттам писа на баща си, че възнамерява да посети Ню Орлиънс. В действителност той се надяваше, че посочването на неговия адрес ще накара барона да му се притече по някакъв начин на помощ.