Питър Бийгъл - Тамзин

Тамзин продължаваше да кипи, все тъй яростно.

— Когато се запознах с теб, бях на нейните години, но ти никога не би се осмелил да направиш с мен това, което смяташе да направиш с нея. Тогава ти беше мил с децата, пуук.

— Никога не съм бил мил с никого — отговори й черното пони. — Аз съм си аз и правя това, което ми харесва. И ти го знаеш, Тамзин Уилоби. — Но все пак леко сведе глава пред нея и тя протегна ръка да го докосне — само за миг, — преди да си спомни, че не може. — Не съм скърбял, че те нямаше. Не мога. Но ми харесва, че пак те виждам.

Тя нямаше да се откаже толкова лесно.

— Да, добре, обаче на мен не ми харесва да открия, че се опитваш да примамиш господарката Джени да те яхне и да я хвърлиш някъде, на мили далеч от дома. Тя ми е приятелка, както беше и ти — дори повече, — а втори път ще я подмамиш толкова, колкото и мен, или ще отговаряш за това. Нарича се Джени Глукстейн. — Тя се извърна да ме погледне, едната й ръка — широко разперена; светеше ярко като прекрасните искри, подскачащи нагоре към комина. — Джени, това създание е пуук. Не обръщай внимание на формата му, защото то не се разпорежда със себе си, нито има душа. Винаги се пази от него, никога не му се доверявай, но когато вятърът духа в правилната посока, от него има полза. — И тя пак се обърна към черното пони: — Кажи честно ли те представих, а?

— Съвсем. — Черното пони си пасеше тревата, без да поглежда към никоя от нас, и дори не вдигна глава, когато произнесе: — Виждам те, Джени Глукстейн. — И нищо повече.

— Ела — каза ми Тамзин. Исках да остана и да поговоря с пуука или просто да си поседя тук и да го погледам по-дълго, но не биваше да споря с Тамзин в това й настроение. Тя се отдалечи от мен, без да поглежда назад, и аз я последвах през долините. Обърнах се веднъж, но сенките около разрушената колиба се бяха удължили доста и не можах да видя черното пони.

— Евън ми разказа за пуука. — Казах го, когато настигнах Тамзин. — Мислех, че е просто легенда. — Тамзин все така мълчеше. — Той наистина ли щеше да ме нарани?

— За бога, кой може да знае какво би направил пуукът? — отговорът на Тамзин прозвуча толкова остро и припряно, че буквално замръзнах насред крачка, толкова изненадана, колкото когато чух понито да ми говори. Макар да вървях зад нея, тя веднага усети и спря. Обгърна ме с ръце — нещо, което не беше правила преди. Усетих лек полъх на ванилия по кожата и в косата.

— Най-скъпа Джени, прости ми, прости ми. Бях толкова уплашена, колкото не съм била, откакто…, откакто бях толкова уплашена за друг — много отдавна, когато бях на твоята възраст. Гневът ми не беше насочен към теб, а към мен самата — навремето знаех много по-добре какво е да наричащ един пуук приятел. — Тя се отдръпна и леко въздъхна. — Той не е ничий приятел — ничий, — но веднъж навремето се прояви като най-добрия ми приятел, когато наоколо нямаше никого. Сега вече можеш да му се довериш, Джени, защото той те познава толкова добре, колкото и мен. Само не забравяй, че никога няма да го опознаеш истински. Пуукът е загадка дори и за пуука, мисля.

— Той наистина ли може да променя формата си? — Тамзин кимна. — А би ли могъл да изглежда като теб… или като майка ми? Или като господин Котак? Трябва да знам.

— Винаги можеш да познаеш пуука по очите. Всичко друго се променя, но те — не. — Светлината на залязващото зад гърба й слънце мина право през нея и лицето й сякаш запламтя и затрепка като пламъче на свещ. Все още я виждах. Тя каза:

— Той вече никога няма да те подмами, за да се позабавлява, не се безпокой. Някой ден сигурно ще можеш да го пояздиш без никаква опасност — и без бодливи храсти. Хайде, Джени, вечерята ти със сигурност ще изстине.

Често се замислям над умението й да приеме необходимостта да се храня, когато тя не беше в състояние да задържи вековете в призрачния си мозък. Не каза нищо повече за пуука до края на пътя, защото се захвана да ме учи една песничка, която научила от сестра си Мария — онази, която умряла от чума. Беше леко раздвижена, проста мелодийка, която се повтаряше и повтаряше като птича песен, но вече съм забравила повечето от думите. Започваше така:

Бих искала да си спомня всички думи. Все още понякога си пея куплетите, които си спомням, защото така можеш да си припомниш остатъка от песента. Може би, ако успея да се сетя как е цялата песен, Тамзин ще се появи с нея както тогава — потрепваща силно на светлината на залеза. Не е хубаво да искам точно това, но го искам.