Питър Бийгъл - Тамзин

Когато бяхме стигнали почти до Имението, аз заговорих, но се стараех гласът ми да звучи по-небрежно:

— Толкова много странни неща обикалят из тази ферма. Пуук, Черни кучета, богарт, Били Блин…

— Дъбови хора — прекъсна ме Тамзин. — Помни, Джени. И Бъзовата старица — въпреки че нея сигурно няма да я видиш и много жалко. Дори пуукът й прави път, когато я срещне.

— Вярно, Дъбови хора. Дъбови гори и Дъбови хора. И пискливите гласчета, които чух в банята ми, и вероятно нещото, с което господин Котак се би онази нощ. Не искам да чувам нищо за злобни старици… Само искам да разбера дали има още много. Искам да кажа, това нормално ли е за Англия или е така само в Дорсет?

Тамзин се засмя с онзи свой смях като пролетен дъжд.

— Уви, бедна моя Джени… заобиколена от гоблини, обкръжена от таласъми. Наистина ли няма такива създания в твоя Ню Йорк?

— Само в гимназията. Е, няма значение. Само ме представи, като наминат насам.

Джулиан изскочи от къщата с вик:

— Джени! Джени, вечерята!

Очаквах Тамзин да изчезне изведнъж, както изчезваше винаги, когато имаше и най-малка вероятност да я види някой друг. Но сега тя отстъпи назад, докато сенките скриха всичко освен очите и блясъците в косата й. Гласът й беше съвсем тихичък:

— Моя Джени, аз никога няма да видя тази твоя земя, макар добре да зная, че нощите там са толкова тъмни, колкото и в Дорсет. А и нощта не е наша и никога няма да бъде — не и докато всичко не стане нощ. Но аз ти казвам, че това няма да стане, Джени — нощта вече никога няма да бъде наша, както и морето, защото ние само разораваме и подравняваме този мрак. Сигурна съм, че никой не може да каже какво точно плува в най-дълбоките дълбочини — дори и пуукът не познава всичко, което се движи отвъд светлината. Но сега ти имаш приятели там — помни това и никой няма да ти навреди. Имаш приятели в нощта, скъпа Джени.

В това време Джулиан ме видя и започна да маха с ръце.

— Джени, Джени, идвай, има пилешка супа с праз!

Той знае, че това е любимата ми супа, откакто Чарли, сестрата на Евън, научи Сали да я прави. Той дотича при мен, обгърна ме с ръце и ме повлече към къщата, докато ми разказваше за експеримента, който провел с нарязани краставици, захар и три охлюва. Бях се научила да усещам кога Тамзин ме е напуснала, но този път не усетих нищо. Мисля, че е стояла там, в сенките, и ни е гледала как се отдалечаваме.

След вечеря с Тони измихме съдовете, а после аз излязох навън и седнах на двойната люлка, която Евън беше закачил на старото орехово дърво близо до гаража за трактори. Вечерта беше още топла, съвсем мека; първата такава след онази много гореща нощ, когато за първи път се разходих с Тамзин. Оглеждах се за нея, без да очаквам да я видя, а внимавах и за други неща — може би пуукът, може би Били Блин. Още не знаех дали е бил прав за харесването.

Евън беше направил люлката с висока удобна облегалка. Задрямвах и се събуждах два пъти; втория път сънувах лош сън. В съня си бях в люлката и все още беше нощ, само че Имението беше много далеч, на хоризонта. Някой вървеше към мен бавно, лицето му — полускрито в сенките, полуосветено от лунната светлина. Опитах се да скоча и да избягам, но люлката се превърна в пуук, аз бях на гърба му и не можех да сляза. Другия се приближи плътно до пуука, яхна го зад мен и ме обгърна с дългите си ръце. Изпищях и Сали каза:

— Спокойно, дете, аз съм, аз. Изглеждаше толкова прекрасна.

Беше седнала до мен на люлката, главата ми беше на рамото й. Кожата ми беше студена, устата — пресъхнала, вратът ме болеше.

— Изглеждаше почти така, както когато беше малка, просто не можах да се въздържа да не те прегърна — продължаваше Сали.

Промърморих нещо и станах, опитвайки се да пригладя косата си. Луната беше високо в небето, което тук, не зная защо, винаги прави нощта по-тъмна. Сали ми каза, че Мийна е звъннала; щях да й се обадя утре. Постояхме още малко на люлката, без да си говорим, но Сали продължаваше да се гушка и да ме гледа, а начинът, по който те гледа Сали, трудно се издържа.

— Какво? Кажи го направо и да ходим да спим. Какво съм направила? — най-сетне проговорих аз.

Сали се възмути от дъното на душата си.

— Нищо… нищо не си направила… защо си толкова подозрителна? — Продължи още малко в този дух и после, за да не губи ценно време: — Само дето си станала такава… такава единачка напоследък. Разхождаш се все сама, не искаш Джулиан или някой друг да идва с теб. Чувствата на Джулиан са наистина наранени, не разбираш ли? А Мийна… Мийна също го е забелязала. Помоли ме да поговоря с теб последния път, когато звъня.