Питър Бийгъл - Тамзин

Почувствах се ужасно.

— Ще поговоря с нея — казах. — Ще направя нещо за Джулиан, ще поиграем на крокет или нещо такова. Просто тия дни имах нужда някак да поостана насаме със себе си. Да пообмисля някои неща.

Тя не попита веднага „Какви неща?“ — не, Сали е много по-спокойна, а и много по-хитра. Кимна и премълча. Но когато вече се канех да стана от люлката, пророни:

— Мога ли да ти помогна? Ако е нещо, за което бих могла евентуално… не знам… просто ми кажи, Джени. Ако мога.

Напоследък започвам да разбирам защо Евън се е влюбил в майка ми. И Норис също, ако става въпрос. Но тогава… какво, по дяволите, знаех тогава за любовта и за възрастните? Но и аз си имах моите велики моменти — наистина много редки — и този беше един от тях. Погледнах я, за да видя дали не е спряла упорито да се взира в мрака, забелязах едно изсъхнало листо в косата й, изядената от молци яка на сивата плетена жилетка, от която тя никога нямаше да се откаже; видях, че очите й са толкова големи, колкото на Тамзин, и още по-ярки на лунната светлина. Махнах листото, целунах я по бузата, хванах я за ръка и двете заедно се върнахме в къщата.

— Обичам онова дърво с люлката — каза тя. — Винаги ми се струва, че сякаш ме държи в ръце и аз съм на сигурно място, докато съм там.

— Този е последният от старите орехи — обясних й аз. — Били са една дузина. Посадил ги е Роджър Уилоби, когато се родила първата му дъщеря.

Сали отвори уста, затвори я отново и влезе вътре. Аз останах още малко на вратата — може би Тамзин да е още наблизо. Дори на лунната светлина и на светлината, идваща от прозорците на Имението, не виждах по-далеч от оборите — с изключение на грамадната стара пръскачка, която Евън бе накарал Уилф да изхвърли преди месец. Точно зад нея два златни блясъка можеха да са очите на пуука и много други неща. Тамзин ми беше казала, че сега имам приятели в нощта, и аз отидох да си легна, като отново и отново си го повтарях.

Няколко нощи по-късно, половин час след като си беше легнал, Джулиан дойде на пръсти в стаята ми и каза, че не можел да заспи. Ще му разкажа ли приказка? Сали и Евън бяха в Дорчестър на вечеря и кино (без деца, благодаря), а по онова време по-лесно бихте убедили господин Котак да ви разкаже приказка, отколкото Тони. Но Джулиан ми беше слабост, а освен това и му дължах внимание заради задоволителната оценка по математика и че ми даде миризливата си плюшена горила съвсем навреме. Накарах го първо да си легне и да ми обещае, че ще заспи след само една приказка. Става ли дума за дреболии, той е хитър като богарт, но като обещае нещо, го изпълнява.

От Сали и Норис знам много приказки; от Мийна знам дори индийски вълшебни приказки. Но тази нощ не се сещах за нищо и веднага разбрах защо. Умът ми така преливаше от света на сенките на Тамзин, че почти всяка нощ сънувах и нея, и пуука, и Другия. Затова не можех да превключа на вещици, принцеси и дракони — дори и заради Джулиан. И импулсивно направих нещо много тъпо дори от моя гледна точка.

— Добре — казах аз, когато той си легна. — Имало едно време едно момиче, което живеело във фермата Стауърхед — в същата къща, в която сега живеем ние. Казвала се Тамзин Уилоби.

Защото изведнъж изпитах желание да говоря за нея. Не точно да разкажа на някого, да се опитам да обясня, че тя все още е тук, с нас, в Имението, а по-скоро както Тони ми разказваше за Джеймс II и съдията Джефрис — истински хора, живели отдавна, които за него все още си бяха истински. Вероятно съм си мислила, че ако превърна Тамзин в героиня от детска приказка и разкажа всичко на някого като Джулиан, в това няма да има нищо лошо.

— Това истинска история ли е? — попита Джулиан. — Ти откъде знаеш? — Онова лято това беше любимият му въпрос.

— Разказаха ми за нея — отвърнах. — Ще слушаш ли или не? — Джулиан се зави до носа, само очите му останаха да надничат над одеялото. Продължих: — Баща й бил Роджър Уилоби — човекът, построил фермата. Майка й се казвала Маргарет. Имала и по-голяма сестра на име Мария, както и двама братя, но не си спомням имената им. Всичко това е истина и ако дори наум си кажеш „Откъде знаеш?“, ще ти натикам одеялата в устата и ще те оставя на лешоядите, ясно ли е?

— Ммм… — Джулиан все пак кимна.

— Тя била най-малката — разказвах аз по-нататък. — Фермата била малка, семейството не било чак богато, но били доста по-заможни от повечето хора в Дорсет преди триста години. Имали прислужници и много ратаи. Тамзин си имала гувернантка и кобила на име Грация. Но ги сполетяла беда — чумата покосила сестра й и това било ужасно и за Тамзин, и за цялото й семейство. — Джулиан ме гледаше втренчено и усетих, че трябва да понамаля темпото, да успокоя топката, иначе, ако спра да си поема дъх, ще ме обсипе с въпроси. — Между другото, тази стая била нейната.