Питър Бийгъл - Тамзин

— Роджър Уилоби? Възможно е, но всъщност не ми се вярва. Той не е бил роден аристократ, но не е бил и дребен дорсетски йомен. Трябва да е бил наясно какви са Стюартите и вероятно просто е изчакал нещата да се уталожат. — Прокара пръсти през косата си също като Евън и след миг добави: Обзалагам се обаче, че някои от работниците му са тръгнали с Монмаут, горките момчета. Защо питаш?

— Просто от любопитство. — Тони ме погледна като господин Котак, когато в чинийката му има само суха котешка храна, а той е оставен сам. Продължих да си простирам прането и да си мисля за Тамзин. Колкото и да ми беше разказвала за себе си — за семейството, детството, фермата, чумната епидемия, дори за кобилата Грация, — имаше липсващи парчета. Понякога можех да ги усетя като форма, когато бяхме заедно, като празни места в нещата, които тя не ми казваше. Не знаех дали е била наблизо по време на въстанието или какво си е мислела за него. Или защо Били Блин я предупреди два пъти да си седи мирно и тихо. Или защо е трябвало да излиза навън в някаква бурна нощ, а после да се разболее и да умре. Не знаех кои въпроси трябва да й задам, нито пък на кои от тях не исках да чуя отговорите. Исках само да сме заедно.

В края на един юлски следобед излязох да се поразходя сама, защото бях кисела — това е една от думите, които Джулиан използва, когато е безпричинно нещастен. Майката на Мийна трябваше да я докара у нас за уикенда, но заради някакъв проблем в семейството тя се отказа в последния момент. Защото не бях сигурна дали някога пак ще видя Тамзин и изобщо не знаех къде, по дяволите, ми е котката, бях достатъчно кисела, за да осъзная, че от доста отдавна не съм била така. Което само ме вкисна още повече и ми стана още по-тъпо.

Има едно място, където и сега ходя, когато съм в такова настроение. В подножието на хълмовете, над пасбището на овцете, вляво от овчарника. Няма покрив, само една стена, няколко останали от основите камъни, няколко цепнатини в пода. Според Евън е на стотина години, не повече, но може със същия успех да е и от времето на Тамзин, никой не знае. Крия се там, седнала на пода с гръб, опрян на този остатък от стена, в очите ми слънце — или мъгла, все едно, — гледам пеперудите и се самосъжалявам. Голям кеф.

Учудих се, като видях черното пони да си пасе кротко наоколо. По дългия склон не бях виждала нищо по-голямо от заек (с изключение на овцете, то е ясно), но сега ето го — ниско и набито като понитата в Ню Форест и черно като господин Котак, почти пурпурно в сянката на стената. Нито седло, нито юзди, нито подкови, гривата и опашката — набити с бодли. Изобщо не вдигна глава, когато се приближих, като много се стараех да не го подплаша.

— Погледни се — гласът ми беше наистина съвсем тих, — ти си диво — истински див кон. Здравей.

Черното пони дори не помръдна уши.

— Ама си рошав. Имам една приятелка, казва се Мийна би си прекарала целия ден да те чеше и реши. Аз лично не бих се загрижила толкова, не си падам кой знае колко по коне. Я се поотмести малко, че искам да седна.

Сега то вдигна глава и видях очите му. Бяха златни като изгряваща луна, преди да намалее и избледнее. Имаха дълги хоризонтални зеници като козела на Уилф и бяха твърде големи за това космато, издължено лице. Но не можех да откъсна поглед от тези очи. Те ме накараха да се приближа стъпка след стъпка, — докато накрая прокарах ръка през тази пълна с тръни грива и бях готова да го яхна. Знаех какво е, помнех думите на Евън: „прекрасно черно пони, абсолютно черно, което те кани да се метнеш отгоре му и да пояздиш“, но не можех да откъсна поглед. То леко изсумтя и загриза ръкава ми като истински кон.

Чух Тамзин, преди да я видя.

— О, не! — гласът й прозвуча като тромпет, все едно призрачен или не. — Това няма да стане! Махни се от него, Джени!

Големите жълти очи ме пуснаха и отстъпвайки назад, се спънах и едва не паднах. Тамзин профуча покрай мен, сякаш я бе подгонил ураган, и просветна между мен и черното пони — толкова ясна и плътна, каквато никога не я бях виждала, дори на дневна светлина — толкова беше ядосана.

— Измамник, лъжец, негодник! Как се осмеляваш да заплашваш моята приятелка?! След като си ни виждал заедно, след като няколко пъти съм те викала да те запозная с нея…

И черното пони проговори:

— Аз никога не идвам, когато ме викат. Това го знаеш. Гласът му беше дълбок и равен — изобщо не приличаше на цвилене, — но устата му изобщо не се движеше. Нямаше никакво съмнение обаче, че точно то говори. Този глас идеално пасваше на тези очи — същите очи, които бях сънувала първите нощи във фермата Стауърхед; пасваше на начина, по който си държеше главата, леко извита от врата, по който ни гледаше и по който аз отвръщах на погледа му с някакъв странен спокоен страх. Никой не би могъл да го разбере. Знаех какво беше и че е опасно — далеч по-опасно от богарта, Били Блин или гласовете зад ваната. Но не се боях от него. Трябваше, но не се боях.