Питър Бийгъл - Тамзин

Вече бяхме стигнали до къщата и Евън влезе вътре, без да ми каже повече нито дума. Почаках малко отвън с надеждата набързо да видя Тамзин. Но тя не се появи и аз се прибрах да спя и вместо нея да почакам господин Котак. Ала и него го нямаше. Дълго лежах будна, прегърнала смешната стара горила на Джулиан, с глава, пълна с прекалено много неща, за да успея да помисля поне върху едно от тях. В този момент бих се зарадвала дори на гадните тънички гласчета в банята ми — просто за разнообразие.

По някое време трябва да съм заспала, защото ме събуди господин Котак, който се беше вкопчил в битка с някого навън. Познавам звуците, които издава в такива случаи: ниски и зли като трион, режещ кост. Подадох глава от прозореца и му извиках да се качва горе и той се появи след миг, а съперникът, когото не можах да видя ясно, изчезна под джипа на Евън. Господин Котак дишаше тежко, очите му бяха червени като на Черното куче. По гърдите му имаше кръв. Посегнах да го огледам, но той се дръпна и седна да си ближе раната, като продължаваше да ръмжи. И все още го правеше, когато пак заспивах.

На сутринта беше добре, спокоен и хитър както винаги, въпреки че пак не ми позволи да погледна драскотината на гърдите му. Влязох в банята и се заех с косата си — опитвах се да преценя с каква прическа изглеждам най-добре. Повиках Джулиан да ми помогне да преместим леглото.

След две седмици Кристофър Херидж каза на Миша, че семейството му заминава за Африка през септември. Мийна плака повече от друг път, а аз се чувствах ужасно, защото знаех и може би трябваше да намеря начин поне да й загатна, за да смекча удара. Но не й бях казала нищо, защото Евън ме предупреди, че Били Блин не винаги казва истината. Хайде още тайни.

Известно време след онази нощ не се виждах с Тамзин. Всяка вечер си намирах някаква причина да отида на местата, където обикновено се срещахме, но нея я нямаше. Веднъж се качих на третия етаж и може би половин час ходех напред-назад пред тайната врата. Можех да я отворя и да вляза, но не го сторих. Сега ми е трудно да обясня защо. По-голямата част от моето същество усещаше отсъствието на Тамзин по начин, по който никой не ми беше липсвал — нито Марта и Джейк, когато започнах училище тук, нито дори господин Котак, докато беше под карантина, но имаше една мъничка част от мен, която беше съвсем изплашена, защото всичко това ставаше твърде значимо и аз го знаех. Една нощ сънувах онова златнооко създание, което Тамзин нарече „стар приятел“, а друга нощ — Другия. Тя ми беше казала, че него го няма, изчезнал е, но според съня ми не беше така. Бях се върнала пред стаята й и този път отворих вратата, а той чакаше, седнал на стола й. Не видях лицето му, но беше той.

За да спра да мисля постоянно за нея, започнах да помагам в Имението. Изчистих стаята си, без някой да ме е карал, после продължих със стаите на момчетата, което ги вбеси и двамата — особено Джулиан, защото паяците му бяха изчезнали. След това се писах доброволец при Сали за всяко нещо, което трябваше да се свърши — миех чинии, готвех, плевях малката й кухненска градинка, изхвърлях боклука, дори започнах да освежавам мухлясалите стари мебели или тичах с поръчки до Евън на полето, когато тя вече не издържаше и се чудеше как да се отърве от мен. Наистина успях да изнервя всички, включително господин Котак. Той също изчезваше по цял ден — може би с госпожица Софая Браун, но и нея не я бях виждала — или ме следваше навсякъде, като говореше саркастични неща на сиамски, което прави само когато наистина е вбесен или когато съм успяла да го изненадам. Господин Котак мрази изненадите.

Тони веднъж дойде да види какво става. Един следобед, докато простирах прането, застана пред мен и попита:

— Какво си направила?

Устата ми беше пълна с щипки, затова трябваше да измърморя:

— Пера ти дрехите, ако наистина искаш да знаеш. И старите ти потни клинове. — Тони репетира с клин, както Джулиан си играе, облечен с гащеризон.

— Много си добра — отбеляза Тони. — Напоследък си невероятно, неестествено, ненормално добра. Джулиан се държи по същия начин, когато е направил нещо ужасно, за което още никой не знае. Дай да се разберем, Джени.

Естествено, побеснях. От време на време Тони все още може да ме докара дотам, като надуши нещо абсолютно правилно, но го схване напълно погрешно. Обясних му, че не съм сгафила никъде, че наистина няма нищо и какво, по дяволите, знае той за нещата от живота и за въстанието на Монмаут — мисли ли, че старият Роджър Уилоби може да е участвал в него? В сравнение с Евън е по-трудно да накараш Тони да смени темата, но е възможно.