Питър Бийгъл - Тамзин

— А, върнали сте на тази ливада райграса. Баща ми постоянно се опитваше да отглежда френски треви — люцерна и всякакви такива.

Или:

— Кълна се, Джени, вие копаете превъзходни кладенци днес. Ние нямахме такива тръби и канали, нито такива помпи, а само прости изкопи и канавки, пълни с камъни и храсти. О, да можеше баща ми да види тези тръби! — И тя сякаш въздъхваше и продължавахме нататък. Жива или мъртва, Тамзин Уилоби си беше наистина селско момиче.

Овцете изобщо не я забелязваха, когато пресичахме долното пасище (те дори не забелязват, че са овце), но обикновено успяваше да изплаши колито Албърт. Иначе вниманието му не би привлякло нищо освен лисици, заплашващи малките агънца, но когато минавахме с Тамзин покрай него, той вдигаше глава към нас, забиваше предни лапи в земята и започваше да лае френетично, докато не загубеше гласа си. А това плашеше овцете, така че спряхме да ходим натам.

Тя искаше да знае всичко за мен, за Сали и Евън и за момчетата — дори и за Норис и за семейство Ловел. Особено за Ловел. Беше наясно, че семейството й вече не притежава фермата, но нямаше представа в чии ръце е била тя и какви промени са настъпили през последните петдесет години. Обясних й, каквото можах, а то не беше много. Тамзин разбираше повечето неща, ала когато започнах да говоря за XX век, загуби интерес. Мина доста време, докато схвана, че при всичките пари на баща й тя никога не е напускала Дорсет с изключение на две почивки в Бат; при цялото й образование за нея нямаше друг свят освен Дорсет и наистина я интересуваше само колко се е променил той. Говореше сякаш на себе си:

— Джени, Джени, какво да търся на това място, където съм… спряла…, когато в дългите си сънища сънувам само онова, което е било? Имам нужда да знам какво е, трябва да знам, ако завинаги ще… — и после не проговори дълго време.

Казвах й, че хълмовете все още са тук и пеперудите, и дивите цветя, и вечерната мъгла, идваща от Канала. Говорех за малките мрачни долини като тази, където Джулиан си заклещи крака в потока, за обори и бараки, които би трябвало да разпознае, за ферми, където бях виждала да впрягат коне във вършачки, толкова стари, че сигурно Томас Харди е бил там, когато са ги докарали. Подробно описвах времето, когато с Мийна видяхме в гората един човек, който ограждаше с плет пасището на овцете, като огъваше лескови клони и си пееше под носа. Но никога не споменах и дума за разораните целини, замърсяването на въздуха и жилищното строителство по хълмовете. Защо да го правя?

— Ако можех да се отърва от тези мои окови — все повтаряше тя. — Ако можех веднъж да се разходя из моя Дорсет, само един път, преди да премина в… където трябва да се намирам. Макар да ми е скъп и още да ме държи, Стауърхед вече не е моят дом, нито е бил, откакто Едрик…

Тук тя спираше всеки път, като прескачаща плоча. И да я питах пак и пак кой е Едрик, Тамзин или нямаше да отговори, или сменяше изцяло темата и ми разказваше как майка й правела сладко от рози или как баща й отглеждал пчели.

— Той ми казваше: „Кати — така ми викаше на галено, — Кати, момиче, ако един мъж има нужда от утешение, ако трябва да си отдъхне след всекидневните тревоги и усилия, остави го да погледа тези създания, докато се трудят. Там има милост за теб, пълно опрощаване на всички грехове, на всички скърби.“ Още си мисля за него, Джени, и ми е толкова тъжно, че пчелите вече ги няма.

Може би това беше нейният начин да ме накара да не задавам повече въпроси за Едрик — или за Другия. Призраците не могат да плачат, но аз бях готова да ревна всеки път, когато тя си спомняше някоя дреболия отпреди триста години. Колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече неща си спомняше, а и самата тя ставаше по-лесно и по-ясно видима. Баща й казвал на майка й „Маги“, съкратено от Маргарет, а насаме двете го наричали фучащия Роджър Уилоби, великия романтик или „сър Суетното конте“ — по името на някакъв герой от някаква пиеса. Любимият й кон била кобилата на име Грация, любимият й аромат — на лавандула, която майка й садяла навсякъде пред Имението. Разбира се, лавандулата отдавна вече я няма, както и всички от семейство Уилоби, както и пчелните кошери на баща й.

Имала по-голяма сестра, която починала по време на голямата чумна епидемия — същата тая епидемия, за която трябваше да учим по история на Британия…

— … и изобщо не знам как пропуснах да се разболея, Джени, защото винаги спяхме заедно. Името й беше Мария, затова го включих веднага в моето собствено име — мислех си, че мама ще е по-малко нещастна. Но тя ужасно се разсърди и ме наби, което иначе никога не е правила, и ме закле никога повече да не използвам името на сестра ми. Но аз все пак го запазих. — Този път ми се стори, че си е спомнила за сълзите.