Питър Бийгъл - Тамзин

Дори да бях толкова близо до Имението, пак не ми се искаше да остана сама в нощта, която ставаше пренаселена като Западна осемдесет и трета улица. Но нямах избор — Тамзин изчезна с последната си дума. Тръгнах към къщи, като много често поглеждах през рамо. Сали се опита да се разкрещи, че ме е нямало толкова време, но и за това беше твърде горещо. Джулиан беше още буден, нервен и нещастен, затова му почетох книжка, докато заспи. Взех книгата да се приспивам с нея, защото си мислех, че няма да мога да заспя, но заспах и цяла нощ сънувах Черното куче.

За мен нощите вече не бяха същите.

Никога няма да разбера как нощното бродене с мен из фермата Стауърхед стана навик на Тамзин — ако призраците изобщо имат навици. Тя ме чакаше до южния обор или под ореха зад мандрата през две-три вечери. Понякога бяхме като две старици на обичайната им разходка, която правят вече години наред. Но за мен всеки път беше като първи — дори и за нея да беше така, аз никога не смятах срещите ни за уговорени. Тамзин всеки момент можеше както да забрави за мен, така и да дойде и да ме намери. Затова когато ми замиришеше на ванилия и я видех да просветва нежно в здрача и да ми се усмихва (тя никога не се появяваше от нищото, както правят призраците във филмите), всичко в мен подскачаше в готовност, както щурците изскачат от тревата. Вероятно един ден ще изпитвам нещо подобно към някой мъж, но той още не се е появил.

Тамзин и аз бяхме единствените, които знаехме какво става около Имението и фермата след падането на нощта. Искам да кажа, Джулиан видя богарт, Сали винаги си имаше своите подозрения, но никой не знаеше — дори и след всичко случило се. Сега е около десет часа вечерта, аз седя и пиша в музикалната стая на Сали, която тя подло превърна в най-уютното място в цялата къща. Тони танцува в Единбург, Джулиан е излязъл с най-новата си приятелка, а Сали и Евън са в северния обор с мадам Каролайн Ламб, която тази вечер трябва да роди и има нужда от компания. Типична селска вечер в Дорсет. Не се случва нищо, което да не е било известно на Томас Харди.

И ако просто стана, отида до входната врата, отворя я и погледна навън — към двора, двата обора, мандрата, краварника и работилницата… там навън в мрака се движат създания, които обикалят наоколо още преди Имението да е било построено, бих казала, още преди изобщо да е имало хора в Дорсет. Виждала съм ги. Говорила съм с тях, бягала съм от тях, а две от тях като че ли спасиха живота ми и може би повече от моя живот. Можеш да обиколиш Дорсет от Кранбърн до Чармът, от Джилингам до Портланд — и те пак ще са тук след падането на нощта. Зная го със сигурност.

Смешното е, че преди да дойдем тук, фермата Стауърхед е била на път почти да бъде обявена за ООНИ (обект на особен научен интерес) заради един конкретен вид полевка, която не се срещала никъде другаде освен в тази част на западен Дорсет. Което би означавало край на Стауърхед — не можеш да упражняваш земеделие в ООНИ, — но понеже няма страна в света, която наистина да защитава ендемитите, всичко беше наред. Нищо, което живее в нашата земя, не се смята за застрашен вид.

Тъй като никога не бях сигурна кога ще се появи Тамзин, трябваше да следвам интуицията си, която, вярна или не, ми погоди няколко лоши номера. Един път всички се бяхме натъпкали в колата да ходим на кино в Йовил, а аз се отказах в последната минута — буквално скочих в движение на излизане от фермата, — защото изведнъж просто разбрах, че Тамзин ме чака. Този път наистина беше така, но трябваха безброй обяснения, когато другите се върнаха вкъщи. Когато излизах вечер навън — „да се поразкърша“, „да си проясня главата“ или каквито там обяснения давах, — винаги трябваше да се разправям, от една страна, с Джулиан, който искаше да идва с мен, а, от друга, със Сали, която никога не заспиваше, преди да се увери, че съм се прибрала. Веднъж говорех с Мийна по телефона и видях леко потрепване на прозореца, което трябваше да е Тамзин, и просто затворих на Мийна, за да изтичам навън. Оказа се обаче само една птица — козодой или нещо подобно, — затова пак звъннах на Мийна да й се извиня. Никога повече не й затворих телефона — дори и когато се появяваше Тамзин.

По време на тези разходки обикаляхме фермата Стауърхед с Тамзин, а понякога и с котките, които се гонеха направо в краката ни и после изчезваха. Тамзин просто се носеше до мен като пухче от глухарче, като балонче, което сме изпуснали. Най-удивителното беше, че тя наистина помни всяка нива, всяка култура. Например казваше: