Питър Бийгъл - Тамзин

— Не знаех, че напускаш къщата — казах аз. — Стаята си. Беше различно да разговарям с нея навън: тя изглеждаше по-жива, ако тази дума има някакъв смисъл, дори е опасна по някакъв начин.

Когато ми се усмихна, разбрах, че ме помни — точно като панделките в косата й.

— О, аз мога да отида, където поискам, затова оставам в границите на Стауърхед. — Отблизо, така просветваща под тези стари дървета, приличаше на красива нощна пеперуда. Но какво е свободата на затвора?

В гласа й се усещаше някаква сладка горчивина, каквато ми беше непонятна.

— Не знаех, че можеш да изпитваш такова нещо към… Искам да кажа, това е твоят дом. — Звучах като Джулиан.

— Да, така е. И ще бъде така, докато го има — и след това. Тамзин ме прегърна през рамо — за първи път изобщо ме докосваше. Не усетих нищо, но се взирах в пръстите й върху кожата ми така, както хората гледат новородените бебета „О, я вижте какви сладки малки пръстчета, о, миличкото, какви са му хубави крачетата!“ — Но, Джени, не напускаме ли всички ние дома си, когато дойде време да си намерим друг дом? Вместо бащиния дом дома на съпруга — нали така? И след това и трети — постоянният дом, където най-после пак ще се срещнем. Всички, всички… с изключение на тези, които са вързани, впримчени, отделени завинаги от подобна радост. — Луната тъкмо вече се показваше и видях как ръката й стисна моята, но не усетих нищо.

— Не знам какво искаш да кажеш. Съжалявам. — И наистина съжалявах, защото тя ми говореше така, сякаш бяхме връстнички, дори принадлежахме на едно и също време, имахме еднакъв опит, еднакви разбирания. Можех само да й напомня, че съм на тринайсет, че съм от Ню Йорк и не знам за какво, по дяволите, говори тя; и се мразех за това. Вече очаквах тя да изчезне веднага — забрави ме завинаги — като някое от онези хубави момичета в „Гейнър“ и никога не бих я обвинила за това.

Но Тамзин… Тамзин само ме погледна с толкова жалост във въображаемите си очи, каквато никога не съм виждала в живота си, нито преди, нито след това.

— Дете — каза тя, — не, сигурна съм, че слепецът съм аз. Ти си тази, която трябва да прости глупостта ми. Наистина, откъде можеш да знаеш? Как можеш да разбереш нещо, което аз самата не разбирам? — Беззвучно плесна с ръце. — Всичко е истинска загадка — да си жив или мъртъв, да си тръгнеш или да останеш. Така да е. Не ти ли обещах да ти покажа истинската стауърхедска нощ? Хайде — и тя ме хвана подръка.

И това не го усетих — не можех, знам, че нямаше как, — но реших, че го усещам и не мога да го обясня по-добре. Тя изглеждаше толкова плътна, изобщо не беше прозрачна, а очите й светеха както Джулиановите, когато ти е приготвил някаква изненада. По онова време бих се заклела, че усещах присъствието и пулсирането на друго човешко тяло, увиснало на ръката ми, и сега, като си помисля за това, си спомням. Както Тамзин помнеше света.

Извиках, че отивам на разходка. Сали се обади, че можела да дойде с мен, но се направих, че не съм я чула. Тамзин ме поведе по широк тракторен коловоз, който водеше надолу към южните ниви, но зави, преди да стигнем дотам, към редица големи букови дървета, които семейство Ловел настояваха да се изкоренят, защото повечето от тях бяха полумъртви. Евън не би го направил. Той казваше, че те са на възрастта на Имението и му принадлежат повече, отколкото на нас. Денем изглеждаха гадно — голи, изкривени, с белеща се кора, с листа на един от десет клона, — но сега се изправяха над нас като жестоки, горди, ужасни старци. Не, нямам предвид наистина ужасни; по-скоро хора, които са страдали много и това ги е озлобило. Но Тамзин беше толкова щастлива да ги види, че се пусна от мен и затича напред, полетя под лунната светлина, без почти да докосва земята. Когато стигна до първото дърво, се обърна да ме погледне; ако дърветата приличаха на хора, тя изглеждаше на възрастта на Джулиан.

— Още са тук. О, още са тук! — тя почти го изпя. — О, още се държим за земята на Стауърхед — и те, и аз. — Обви с ръка дървото и се залюля отново, сякаш танцуваше с него. Знаех, че няма как да го докосне, да усети кората или сухите клони — не повече, отколкото аз усещах ръката й върху моята, — никой не може да бъде по-красив и по-радостен от Тамзин — така, както изглеждаше тогава, въпреки че никой не усещаше нищо. Никой, призрак или не. Просто не ми се вярва.

— Видях, когато баща ми посади тези дървета — каза тя, когато се приближих. — Джени, те бяха толкова малки и твърди фиданки — наистина трябваше да се навеждам, за да ги погаля за добро утро, както правя с госпожица Софая Браун. Сега пак ги виждам, вече толкова големи и мрачни оголени и очукани от годините, но все още са тук, че не са се предали. — Тя пак се извърна към буковете. — Чакахте ли ме, малките ми, през цялото това време? Ще поискате ли разрешението ми, преди да паднете? Но аз няма да ви го дам, чувате ли ме? — Гласът й изобщо не се промени; по същия начин тя говореше и с мен. — Не, след като аз трябва да остана, значи ще останете и вие. Аз съм дори по-стара и от вас, така че се вслушайте в това, което казвам. Докато аз съм в Стауърхед, вие ще ми правите компания, след като баща ми Роджър ви е посадил. Помнете!