Питър Бийгъл - Тамзин

— Кой е Едрик? — попитах, но тя не отговори.

Луната беше толкова ярка, че виждах дори малката бръчица между очите й и от това се разнежих повече, отколкото мога да опиша. Това означаваше, че тя е в състояние да си спомни нещо толкова човешко като мръщенето наред с всичко останало, което се опитваше да възпре… Изведнъж се запитах дали преди триста години госпожица Софая Браун сутрин е проверявала с предните си лапички дали очите й са отворени, както прави господин Котак.

— Късно е — обадих се. — Сали ще започне да се притеснява. Сигурно можем да се срещнем с приятелите ти и друг път.

Тамзин ме погледна безмълвно. Почувствах се като пълен идиот — да говориш за късно и притеснения на призрак! Но тя каза:

— Наистина. Собствената ми майка също много би се притеснила.

И тръгнахме обратно.

Тя не говореше много, но си оставаше все така видима и различима в мрака, което според мен означаваше, че сериозно се е замислила за Черното куче. Затова аз направих нещо, което не биваше, нещо, което тя ме накара да й обещая, че никога няма да правя. Попитах я:

— Мислиш ли, че кучето ни предупреждаваше за Другия? Нали знаеш, както богартът?

В момента, в който думите излязоха от устата ми, отчаяно се надявах тя да не си спомни какво бях обещала. Но бе достатъчно само да я погледна, за да разбера. Бях сигурна, че е разгневена — и наистина беше така; беше страшно, защото при един призрак чувството наистина може да се проследи отгоре додолу. Този, който през цялото време трябва да си спомня какво са чувствата, не може успешно да ги прикрие. Тамзин ме изгледа продължително, без да промълви и дума, а аз все се извинявах и извинявах, че изобщо съм споменала Другия. Най-после тя се усмихна и всичко беше добре — също така, както преди миг беше абсолютно, ужасно зле. Тамзин беше винаги такава.

— Него го няма — каза тя. — Много отдавна го няма, Джени. А ако се е върнал, можеш да си сигурна, че няма начин да не съм разбрала. Черното куче греши.

— Ама кой все пак е той? — продължавах да я притискам аз. Тамзин се обърна и тръгна по пътя ни — изглеждаше, сякаш просто се носи през лепкавия въздух; трябваше да хукна подир нея, за да я догоня.

— Джени, единственото важно е, че него го няма. Думите са ми скъпи и за него няма да произнеса нито една повече. Черното куче греши, твоят богарт греши — бъди много благодарна и вече край.

И аз мълчах през останалата част от пътя, докато светлините на Имението не се мярнаха между клоните на буковите дървета. Изглеждаха много, много далечни, макар в действителност да не беше така. Мисля, че тогава за първи път ме обзе лека носталгия по място, различно от Западна осемдесет и трета улица и „Кълъмбъс Авеню“, дори по хората, които бяха откъснали тази Западна осемдесет и трета от мен. Не беше лесно, нито приятно да преглътна такова едно чувство.

Тамзин спря, преди да стигнем до дърветата, и протегна ръка пред мен. За момент си помислих, че Черното куче отново е тук, но то изобщо не издаваше звуци, а под дърветата бяха нападали много сухи листа, за да може едно голямо животно да се движи тихо. Тамзин ми прошепна:

— Спри. — После продължи по-високо: — Да не си ме забравил толкова бързо, стари приятелю? Не, нали?

Отпред чухме дрезгаво сумтене и после силен трясък в шубрака; зад дърветата изчезна нещо по-тъмно от нощта. Беше колкото Черното куче, даже по-голямо. Не разбрах дали тичаше на два или на четири крака. Веднъж се обърна да погледне към нас, очите му бяха като злато. Тамзин меко промълви:

— Жалко.

— Защо жалко? Какво беше това?

Тя се престори, че не ме е чула. Правеше го често, когато не искаше да отговори на някой въпрос — точно както аз постъпвах със Сали.

— Видя ли, една разходка из фермата Стауърхед в твоята приятна компания и толкова същества, които не съм виждала от смъртта на баща ми, ме чакаха да ме поздравят. Не само тези двете, но и други, други… Мисля, че за мен беше истински късмет да дойдеш и да ме намериш и да се наречеш господарката Джени. — Тя посегна да разроши косата ми. И днес бих се заклела, че усетих как един лек нощен повей охлади потния ми врат. Знам, че трябва да е било съвпадение. Не казвам, че не е така.

— Какви други? — Никакъв шанс да чуя отговор.

— Дете, ще се разделим тук, нали? Майка ти ще те чака, а аз… има неща, които твърде дълго съм отлагала. Върви по пътеката и тя ще те отведе вкъщи, преди да успееш да произнесеш цялото ми име — Тамзин Елспет Катрин Мария Дюбоа Уилоби. Пак ще дойда за теб.