Питър Бийгъл - Тамзин

Започваше да полъхва лекичък бриз и може би, затова изглеждаше, сякаш дърветата свеждат рунтавите си глави пред нея. Тамзин пак се обърна към мен:

— Буковите дървета са мили, те ще помогнат, ако могат. Също и бъзът и дори пепелта, ако им окажеш почит. Но се пази от дъба, Джени, защото той обича хората точно толкова, колкото и свинете, които му ядат жълъдите. Винаги се пази от дъба.

Това ми прозвуча като същата заповед, която даде на буковете — не могат да умрат, докато тя е в Имението. Измрънках нещо в потвърждение и Тамзим пак ме хвана за ръка.

— Сега, господарке Джени, сега ще те заведа да те запозная с други мои стари приятели.

На другия ден се опитах да намеря пътеката, по която Тамзин ме поведе сред горещия мрак, но не успях. Трябваше да се намира в границите на фермата Стауърхед, защото Тамзин не можеше да ги прекрачи, и някъде близо до ечемичените ниви, понеже те имат нужда от много вода и аз бях чула бученето на помпата. Естествено, има си нормална пътека, която води точно до нивите, но знам, че не минахме по нея. Шест години, а никога не успях да я намеря, както и никога отново не изпитах усещането за пълна, абсолютна, истинска сигурност, както когато вървях до Тамзин тази нощ. Страх ме е от тъмнината толкова, колкото и всеки друг човек — дори и повече понякога, — но не и тогава — Тамзин до мен, проблясва, смее се и ме дразни, че семейството ми е позволило пътеката да се затрие.

— Ла, ама колко е запусната сега, а навремето от нея добре се виждаше главният път. Какви коне имаше тогава! И как чувахме тракането на подковите им на мили разстояние, както ни се струваше, далеч преди храбрите ездачи да се появят на хоризонта. Хайде де, не се ядосвай, Джени, това трябва да е било много отдавна, убедена съм. — Но едва ли за нея беше много отдавна — тя още се заслушваше в тропота на тези коне.

Не знам кога схванах, че не сме сами. Първо се огледах за госпожица Софая Браун и господин Котак, но после осъзнах, че някой или нещо върви до нас, точно до левия ми крак. Не знам как го разбрах, защото не го виждах — каквото и да беше, — а то не издаваше нито звук. Не пукаха съчки под стъпките му, нито ръмжеше, нито дори дишаше… но нещото беше близо и аз бих си глътнала езика от ужас, ако не бях с Тамзин. Тя ме прегърна през раменете, което усетих толкова, колкото и когато ме беше хванала за ръката, но пак ми беше много приятно.

— Не се плаши. Няма опасност — рече тя тихо.

Двете стояхме така и чакахме. Не знаех какво, но не се боях, защото Тамзин каза, че няма страшно. След малко нещото, което бе вървяло до нас, изскочи на лунна светлина.

Беше куче — най-голямото, което някога съм виждала, колкото крава. Изглеждаше като Баскервилското куче, само дето беше черно — толкова черно, че на лунната светлина ставаше още по-черно, сякаш поглъщаше светлината и вътре в себе си я превръщаше в мрак. Очите му светеха в червено, но не изглеждаха свирепи — no-скоро горди, бих казала. Прошепнах на Тамзин:

— Какво е това? Какво е това куче?

— Това е Черното куче. — Аз само примигнах насреща й и това сякаш я изненада. — Черното куче. Винаги идва да предупреди.

— За какво да предупреди?

Тамзин не ми отговори. Пристъпи към огромното създание и на мен ми се стори, че то леко размаха опашка, но може би не. Сега гласът й беше по-различен, отколкото когато говореше с мен:

— Защо си дошъл, кажи ми! От какво трябва да се пази такава като мен?

Кимна ми, без да откъсва поглед от него, но аз не можех да помръдна. Знаех, че не ме е страх, но краката ми не го знаеха. Тамзин се обърна, видя как стоя и меко ме повика, сякаш викаше плашливо животинче:

— Джени, при мен! Няма страшно, няма страшно.

Отидох до нея и се вгледах право в червените очи на Черното куче.

И днес още не знам какво е Черното куче. Може да е само предчувствие, начин да си напомниш да внимаваш с нещо, с което вече знаеш, че трябва да се внимава. Бих могла да вярвам в това, ако то не изглеждаше толкова истинско — дори миришеше на куче. Никога не съм имала предчувствие, което мирише.

Тамзин го попита отново:

— Защо си дошъл?

То не изръмжа, нито излая, както правят кучетата, когато адски им се иска да могат да говорят. Но тя се заслуша в мълчанието му и изведнъж кимна. Погледна настрани към мен.

— Какво? Нищо не разбирам! — казах аз и когато пак извърнах поглед към Черното куче, него вече го нямаше.

— Странна работа, Джени — гласът на Тамзин беше толкова тих, че едва го чувах. — Извънредно странна. Черното куче е било тук, за да ни предупреди и двете, въпреки че не разбрах за какво. Така беше дошло и при нас с Едрик, но тогава разбиранията ми провалиха всичко. Втори път не бива да се провалям.