Питър Бийгъл - Тамзин

Всъщност Тамзин не можеше да си спомни коя точно стая е била нейната, но смяташе, че вероятно е тази на Сали и Евън. Но така Джулиан имаше над какво да размишлява, докато разказвах. Разказах му колко по-различно е било имението по онова време, как семейство Уилоби гледали повече овце от семейство Ловел днес и как са орали, поливали и прибирали реколтата само с рала и мотики. Всичко това ми го беше разказала Тамзин, но спокойно можех да кажа, че го знам от Евън. Дотук добре.

Но Джулиан, нали си е Джулиан, попита:

— Омъжила ли се е? Имала ли е деца?

— Не — отговорих. — Така и не се омъжила.

— Защо? — Сега лицето му беше цялото отвито.

— Защото починала много млада.

— О, не! — Очите му се бяха насълзили. Той приемаше приказките съвсем на сериозно, макар че вече беше на десет години. А аз постоянно го забравях. — И нея ли покосила чумата?

— Чумата вече била отминала — обясних аз. — Нещо с белия дроб. — Спомних си, че Тамзин ми бе говорила за „възпаление… катар, който прерасна в плеврит, после в белодробна туберкулоза“. — Била на двайсет години. Май се разболяла, след като преживяла една буря навън, нещо такова.

Джулиан мълчеше. Помислих, че сигурно вече заспива, и тъкмо се готвех да се измъкна, когато той попита:

— Джени, а имала ли си е гадже?

Искаше Тамзин да е била поне малко щастлива. Проклето хлапе. И преди да се усетя, се чух да казвам:

— Да, имала си е, знам го със сигурност. Казвал се Едрик Дейвис.

Нищичко не знаех за Едрик Дейвис. Всичко си измислих само заради Джулиан. Дейвис е уелско име, затова му казах, че бил уелски рибар, дошъл чак в Дорсет и се влюбил в дъщерята на богатия фермер. Обаче Роджър Уилоби не щял да даде единствената си дъщеря на някакъв си рибар, дето нямал пукнат грош. Не пускал Едрик дори да припари до къщата. Но Тамзин се измъквала тайно и се срещала с него в една порутена овчарска колиба в долината. Използвай каквото имаш, нали така?

— Ти каза, че не се оженили. — Джулиан се беше обърнал настрани, подпрял глава с ръка, буден като катеричка. Никакъв шанс да заспи, преди да съм свършила.

— Искали да се оженят. Една нощ избягали заедно и Роджър Уилоби насъскал кучетата подире им. — Гадно ми беше, че клеветя бащата на Тамзин, като знам колко много го обичаше тя. Но сама се бях забъркала в тази история и трябваше някак си да се измъкна. — Имало буря, леел се порой — както става тук през зимата — и кучетата изгубили дирята, но Тамзин и Едрик също се изгубили. Той искал да я заведе обратно у дома й, а тя не давала и дума да се издума за това. Казала, че по-скоро би умряла.

Джулиан с широко отворени очи беше затаил дъх. То и аз доста се бях поувлякла.

— И така ли умряла Тамзин?

Помислих си за Другия, за онова лице от сънищата ми, което така и не можех да видя.

— Не, не тогава. Имало и един мъж, по-възрастен. Той ги намерил в бурята и ги отвел у дома си и те решили, че могат да му се доверят. Но и той се влюбил в Тамзин — или поне я пожелал — и убил Едрик. Двамата се били на дуел, но какво ти разбира рибар от дуели? И онзи го убил.

Моите очи също се бяха насълзили — всичко ми се струваше толкова реално, а и обясняваше много неща, които Тамзин не искаше да ми каже.

— Ами тя? — прошепна Джулиан. — Какво станало с нея?

— Изтичала навън в бурята. Отново излязла на дъжда и вятъра. Намерили тялото й на другия ден и старият Роджър Уилоби умрял от мъка. — Това го допълних впоследствие — от срам, както би казала Мийна.

Джулиан пак се отпусна в леглото си.

— Ти откъде знаеш? — попита той, но въпросът далеч не звучеше така сопнато, както обикновено. Казах му, че знам тази история от Ели Джон, която неотдавна бе започнала работа при Евън. Ели Джон е много мила, но е една такава едра и с груб глас и по онова време Джулиан малко се страхуваше от нея. Реших, че надали ще я разпитва.

— Тази история беше ужасна. — Каза го със същия тон, с който казваше „Филмът беше много страшен“, и горе-долу със същото задоволство. — А дали са наказали убиеца на горкия Едрик?

— Не. По онова време дуелите май били законни. Пък и кого го е било грижа за някакъв си уелски рибар? На онзи, мисля, му се разминало — който и да бил той. Заспивай.

Завих го, целунах го набързо — той още нямаше единайсет години и засега търпеше — и тръгнах да излизам. Чух мърморене зад гърба си:

— Сигурно оня вече е умрял.

Обърнах се на прага.

— Ами това е било преди триста години.

— Лошо. Ще ми се да беше още жив, та да го убием. — И с тази малка мечта на детските си устни моето заварено братче се унесе в сън. Излязох на пръсти и се върнах в стаята си.